Знахарите трябва да бъдат унищожавани и да се откриват отново знанията, които хората са изгубили. Затова отново ви повтарям това, което винаги трябва да помните и да предадете на децата си. Трябва да им разкажете, че когато огънят нагрява водата, в нея се появява едно чудно нещо, което се нарича пара. Парата е по-силна от десетки хиляди хора и може да върши вместо тях цялата им работа. В блясъка на мълнията се таи също такъв силен слуга на човека, негов стар роб, който отново трябва да му служи.
Съвсем друго нещо е азбуката. С нейна помощ аз знам какво означават странните малки знаци, докато вие, момчета, познавате само примитивното пиктографично писмо. В сухата пещера на Телеграф Хил, в която се отбивам, когато племето ни слиза към морето, съм скрил много книги. В тях има велика мъдрост. Там е и ключът за азбуката, така че човек, който познава пиктографичното писмо, може да се научи да чете книги. Един ден хората пак ще могат да четат и ако пещерата оцелее, те ще научат, че някога е живял професор Джеймс Хауърд Смит, който е запазил за тях мъдростта на древните.
Имаше и едно хитро вещество, което хората неизбежно ще открият отново. То се нарича барут. С негова помощ ние убивахме сигурно и от разстояние. В земята има някои вещества, те се смесват в определено съотношение и тогава се получава барут. Забравил съм кои са тези вещества, а може и никога да не съм знаел. И много съжалявам за това. Ако знаех, щях да го направя и да убия Кривогледия, за да спася хората от суеверията му.
— Като порасна, ще дам на Кривогледия всички кози, месо и кожи, които имам, за да ме научи как да стана доктор! — заяви Хоу-Хоу. — И тогава всички ще ме уважават и ще ме слушат. Хората ще ми се кланят.
Старецът тъжно кимна с глава и промърмори:
— Странно е да чуваш остатъците от сложните форми на арийската реч от устата на един мърляв малък дивак, облечен в животински кожи! Светът се преобърна и причината за всичко това е чумата.
— Аз пък няма да те слушам! — гордо заяви Заешката устна на бъдещия знахар. — Ако ти платя да изпратиш някому черната тояжка, а той не умре, ще те убия. Запомни това, Хоу-Хоу!
— А аз ще направя така, че дядо да си спомни веществата, от които се прави барутът — тихо каза Едвин. — И тогава ще подчиня всички ви. Ти, Заешка устно, ще се сражаваш за мене и ще ми носиш месо, а ти, Хоу-Хоу, ще изпращаш по моя заповед черната тояжка, за да се страхуват от мене. Ако Заешката устна се опита да ме убие, ще му светя маслото със същия този барут. Не, дядо не е такъв глупак, както си мислите, и аз ще слушам разказите му и някога ще стана най-главен от вас!
Старецът тъжно поклати глава.
— Отново ще открият барута. Това е неизбежно — историята се повтаря. Хората ще се плодят и ще воюват. С помощта на барута ще започнат да убиват милиони себеподобни и само по този начин, от огъня и кръвта, някога, в далечното бъдеще, ще възникне нова цивилизация. Но какъв е смисълът? Както загина предишната, така ще загине и бъдещата. Ще са необходими може би петстотин хиляди години, за да се възвиси, но така или иначе, тя ще загине. Всичко загива и си отива. Няма да изчезнат само космическата сила и материята. Те вечно се движат, взаимодействат си и създават три непреходни типа — на свещеника, войника и властника. Устами младенца глаголит истина веков. Едни ще се сражават, други ще се молят, трети ще управляват, а останалите — множеството — ще се трудят до изнемога и ще страдат, и върху окървавените им трупове отново и отново ще издигат това необикновено, чудно красиво здание, което се нарича цивилизована държава. То ще расте независимо от всичко. Даже ако не се запазят скритите в пещерата книги, все едно хората отново ще открият старите истини и ще започнат да се кланят на старата лъжа и да учат на това децата си. Какъв е смисълът?…
Заешката устна скочи на крака, бързо огледа пасящите кози и погледна към залязващото слънце.
— Старецът от ден на ден става все по-бъбрив — каза той на Едвин. — Да си вървим в бивака.
Хоу-Хоу и Заешката устна повикаха кучетата, събраха козите накуп и ги подкараха по горската пътека, а Едвин остана със стареца и му помагаше да върви. Когато стигнаха до железопътния насип, Едвин спря и погледна назад. Заешката устна и Хоу-Хоу продължиха напред с козите и кучетата. Едвин гледаше дивите коне, които слизаха от хълмовете към пясъчния бряг. Табунът беше малък, от двайсетина глави — жребчета, млади коне и отрасли кобили, а до самата вода в пяната на прибоя стоеше великолепен жребец. Извил шия, той въртеше блестящите си диви очи и душеше соления мирис на морето.
Читать дальше