Джек Лондон - Алената чума

В селските местности бандитите и мародерите безчинстваха по-малко, отколкото в градовете. Срещал съм много ферми и селища, незасегнати от пожари. Но труповете, разпространяващи заразата, бяха навсякъде, така че аз вървях, без да спирам за дълго. Бях обзет от такава мъчителна тъга, че край Лейтроп прибрах две шотландски овчарки. Те дотолкова бяха отвикнали от свободата, че с радост отново се подчиниха на човека. Колитата дълги години бяха мои верни спътници и капка от тяхната кръв има даже у вашите кучета, момчета. Но самата порода за шестдесет години съвсем се загуби. Тези кучета са по-скоро опитомени вълци.

Заешката устна, изморен от дългия разказ, се изправи, огледа козето стадо и прецени положението на слънцето в небето. Едвин помоли стареца да разказва по-бързо и той продължи:

— Съвсем малко остана… Яхнал коня, който успях да хвана, и придружен от двете кучета и понито, аз пресякох Сан Хоакин и се отправих към чудната Йосемитска долина в планините на Сиера Невада. Там в един огромен хотел открих голям запас от консерви. Освен това навсякъде се ширеха тучни пасища, имаше много дивеч, а реката, която минаваше през долината, гъмжеше от пъстърва. Живях там в пълна самота три години. Само цивилизован човек може да разбере какво означава това. Вече не можех да издържам. Чувствах, че ще полудея. Човекът като кучето е обществено животно — той не може да живее сам. Мислех си, че щом аз съм оцелял, значи е оцелял и още някой. Пък и за три години чумните микроби сигурно бяха изчезнали и земята се беше очистила от тази гадост.

Яхнах коня и заедно с кучетата и понито се отправих назад. Отново прекосих Сан Хоакин, преминах хребета, слязох в долината Ливърмор и бях поразен от промяната. Не можех да позная местността — прекрасно обработените поля и градини бяха запустели и буренясали. Хората така старателно бяха отглеждали пшеницата, зеленчуците и плодните дървета, че те бяха станали нежни и слаби, а плевелите и храсталакът бяха непретенциозни и свикнали да се съпротивяват на човека. И когато хората престанаха да обработват земята, те задушиха стопанските култури. Бяха се навъдили множество койоти. Тук за първи път срещнах вълци — слизаха по двойки, по тройки, на малки глутници от хълмовете, където живееха по-рано.

Най-накрая край езерото Темескал, недалеч от мястото, където някога беше Окланд, аз срещнах живи хора. Как да ви опиша вълнението си, момчета, когато, яхнал коня, се спуснах от хълма към езерото и видях между дърветата дим от огън! Сърцето ми замря. Мислех, че ще полудея от радост. После чух детски плач, представете си, плач на живо пеленаче! В този миг залаяха кучета, моите им отвърнаха. Толкова бях свикнал с мисълта, че съм единственият, оцелял от чумата, че не можех да повярвам нито в дима, нито в детския плач.

И изведнъж там, на брега на езерото, на стотина фута от мен, видях едър мъж. Той стоеше на един стърчащ от водата камък и ловеше риба. Не можех да преодолея вълнението си. Спрях коня и исках да извикам, но не можах. Тогава му махнах с ръка. Стори ми се, че човекът ме погледна, но не ми махна в отговор. Без да слизам от коня, аз наведох глава и зажумях. Страх ме беше да погледна още веднъж нататък, защото знаех, че това е само мираж, че отворя ли очи, и човекът ще изчезне. Но това видение ми беше така скъпо, че не исках да го загубя. И нямаше да изчезне, аз знаех това, докато не отворя очи.

И стоях така с наведена глава, докато не чух кучешко ръмжене и мъжки глас. Как мислите, какво каза този глас? Ще ви кажа. Той рече: „Откъде се взехте пък вие, дявол да ви вземе?“ Ето с какви думи другият ти дядо ме посрещна на брега на езерото Темескал преди петдесет и седем години, Заешка устно. Не, това с нищо не може да се опише! Отворих очи — пред мен стоеше едър, загорял, космат човек с квадратна челюст, ниско чело и свирепи очи. Не помня как слязох от коня. Знам само, че в следващия миг сграбчих с две ръце ръката му и се разридах. Щях да го прегърна, ако той не се беше дръпнал — той винаги си е бил навъсен, недоверчив човек. Независимо от това аз плачех и не пусках ръката му.

Гласът на дядото трепна и секна от нахлулите спомени, по бузите му се търкаляха старчески сълзи. Момчетата го гледаха и се подсмихваха.

— Да, аз ридаех и исках да го прегърна, макар че Шофьора беше негодник, безчувствено животно. Не съм срещал по-отвратителен човек. Казваше се… Чакайте, как му беше името? Май съм забравил, странно! Впрочем всички му викаха Шофьора. Така се казваше професията му и прякорът си му остана. Ето защо племето, което той основа, и досега се казва племето на Шофьора.