Джек Лондон - Желязната пета

Щом смъртта поразреди множеството, Гартуейт, който все още ме държеше за ръка, се втурна начело на шепа останали живи към широкия вход на някаква административна сграда. Тука, най-отзад, до самата врата, ние бяхме затиснати от маса задъхващи се, пъшкащи същества. Известно време останахме така, без промяна в положението.

— Чудесно го наредих! — вайкаше се Гартуейт. — Вкарах ви право в капана. На улицата имахме много малка надежда да се отървем, но тука нямаме и нея. Не ни остава нищо друго, освен да завикаме: „Vive la Revolution!“

После започна това, което той очакваше. Наемниците избиваха без милост. Първо натискът срещу нас беше смазващ, но с течение на избиването напънът намаля. Мъртвите и умиращите падаха и отваряха място. Гартуейт долепи уста до ухото ми и завика, но в страхотната врява не можах да доловя какво ми каза. Той не чака повече. Сграбчи ме и ме повали. След това дръпна една умираща жена отгоре ми, а после с много провиране и натискане рухна до мен и отчасти върху ми. Над нас започна да се трупа купчина мъртви и умиращи, а по тази купчина с бутане и стонове пъплеха онези, които още оставаха живи. Но и те скоро се смълчаха и се възцари полутишина, нарушавана от стонове, хлипане и хриптене.

Щяха да ме смачкат, ако не беше Гартуейт. Дори и така, струваше ми се невероятно, че можах да издържа натрупаната отгоре ми тежест и да остана жива. И въпреки всичко, като изключа болката, единственото чувство, от което бях обладана, бе любопитството. Как щеше да свърши това? Каква ли щеше да бъде смъртта? Така аз получих червеното си кръщение в това чикагско клане. Дотогава смъртта беше за мене теория; но винаги след това я възприемах като прост факт без особено значение, защото да се умре е толкова лесно.

Ала наемниците не бяха доволни от това, което сториха. Те нахлуха във входа и се заловиха да убиват ранените и да търсят оцелелите, които, като нас, се преструваха на умрели. Спомням си един мъж, когото измъкнаха от купчината и който се моли унизително, докато револверен изстрел не го накара да млъкне. После една жена, която се хвърли насреща им от купчината — тя ръмжеше и стреляше. Изпразни в тях шест патрона, преди да я улучат, но какви загуби нанесе, не можахме да разберем. Ние можахме да проследим тези трагедии само със слуха си. Все току настъпваше някакво подобно раздвижване и всяко от тях стигаше до револверен изстрел, който слагаше край на всичко. В промеждутъците чувахме войниците да си приказват и да псуват, както ровеха между труповете, подканвани от офицерите да побързат.

Най-после се заловиха с нашия куп и ние усещахме тежестта да намалява, както отдръпваха настрана мъртвите и ранените. Гартуейт започна да вика високо паролата. Първо не го чуваха. Тогава той завика по-силно.

— Я слушайте! — чухме да казва един войник.

А след това резкия глас на офицера:

— Внимавайте там! По-полека!

Ах, тази първа глътка въздух, когато ни измъкнаха! Гартуейт говори пръв, но аз бях подложена на кратък разпит, за да докажа, че съм на служба при Желязната пета.

— Агент-провокатори, ясно — заключи офицерът.

Беше голобрад младеж, кадет, син на някое голямо семейство олигарси.

— И нашето ако е занаят! — замърмори Гартуейт. — Ще се помъча да се уволня и да вляза в армията. Вашата работа е лека, момчета.

— Заслужаваш такова нещо — отговори младият офицер. — Аз имам връзки и ще се опитам да ти помогна. Мога да им кажа как ви намерих.

Той си записа името и номера на Гартуейт, след това се обърна към мел:

— А вие?

— О, аз ще се омъжа — отвърнах безгрижно; — тогава ще се отърва от всичко това.

И така ние си приказвахме, докато продължаваше убиването на ранените. Всичко е като сън сега, като си помисля за него, но тогава беше най-естественото нещо на света. Гартуейт и младият офицер завързаха оживен разговор за разликата между така наречената съвременна война и водените сега в целия град улични боеве и боеве между небостъргачи. Аз ги слушах съсредоточено, като същевременно си оправях косата и забождах с карфици разпокъсаните си дрехи. А през цялото време убиването на ранените продължаваше. Понякога револверните гърмежи заглушаваха гласовете на Гартуейт и офицера и те трябваше да повтарят това, което казваха.

Три дена бях свидетел на Чикагската комуна и човек може да си представи какви огромни размери имаха тя и кланетата й, когато кажа, че тези три дена не съм видяла всъщност нищо освен избиването на хората от бездната и въздушните боеве между небостъргачите. В действителност аз не видях нищо от геройските дела, извършени от нашите другари. Чувах взривовете на техните мини и бомби и виждах пушеците на причинените от тях пожари, и толкова. Едно голямо тяхно дело обаче видях и това беше въздушното нападение с балони срещу крепостите. То стана на втория ден. Трите въстанали полка били унищожени в крепостите до крак. Крепостите бяха претъпкани с наемници, вятърът духаше в благоприятна посока и балоните се вдигнаха от една административна сграда в града.