Джек Лондон - Син на слънцето

— Готово!

Грифитс прецени новото положение на нос Амбой спрямо курса на „УилиУо“.

— Още половин румб на запад! — извика той.

— Половин румб на запад! — долетя отговорът. — Готово!

— Така! Дръж така!

— Курсът е установен! — Якобсен предаде кормилото на дивака. — Тебе води кеч добър, ясно? — а предупреди го той. — Не води добър, строша твойта проклета черна глава.

Той отиде отново на носа и застана до другия;

облаците отново се сгъстиха, мъжделивата звездна

светлина изчезна, засвири вятър и се разрази нова буря.

— Внимавай за грота! — изрева Грифитс в ухото на помощника, като същевременно следеше поведението на кеча.

Той се наклони силно настрани и релингът от подветрената страна се скри под водата, докато Грифитс измерваше силата на вятъра и търсеше пролука в стихията му. Възтоплата морска вода, в която тук-там проблясваха фосфоресциращи капчици, се плискаше в глезените и коленете му. Вятърът засвири по-висока нота, а вантите и щаговете отговориха в хор с пронизително свистене, докато „УилиУо“ се килваше все по-настрани и надолу.

— Сваляйте грота! — изрева Грифитс, скочи към дерикфаловете, изблъска чернокожия, който ги държеше, и ги развърза.

Якобсен вършеше същото с гафелгарделите. Голямото платно се сгромоляса на палубата и чернокожите с викове и ревове се нахвърлиха върху непокорното платнище. Помощникът откри един, който се спотайваше в тъмното, удари нещастника с юмрук в лицето и го натири да си върши работата.

Бурята бушуваше с пълна сила, а „УилиУо“ още пореше вълните с малкото си платно. Отново двамата мъже стояха на носа и напразно се взираха вхоризонтално шибащия дъжд.

— Всичко е наред — рече Грифитс. — Този дъжд. няма да трае дълго. Можем да държим същия курс,. докато зърнем светлините. Ще хвърлим котва на тринадесет клафтера. В нощ като тази не би било зле да са четиридесет и пет. После привържете грота.. Няма да ни трябва.

Половин час по-късно изнуреният му взор бе възнаграден с проблясъка на две светлини.

— Ето ги, Якобсен. Аз ще застана на кормилото-Свали форстаксела и бъди готов за спускане на котвата. Накарай черните да се размърдат.

На кърмата, с ръце върху кормилото, Грифитс поддържаше същия курс, докато двете светлини застанаха една зад друга, после рязко го промени и насочи право към тях. Той чу рева и грохота на прибоя, но реши, че е много далеч — както и би трябвало да бъде в Габера.

Чу изплашения вик на помощника и вече завърташе кормилото с все сили докрай, когато „УилиУо“ се удари. В същия миг гротмачтата рухна върху носа. Следващите пет минути цареше ужас. Всички бяха вкопчили в нещо ръце, докато корпусът се на дигна нагоре и се сгромоляса върху крехките корали и топлите вълни ги заляха. Със стържене и хрущене „УилиУо“ премина над рифа и спря неподвижен в сравнително спокойните води на плиткия канал зад него.

Оборил глава на гърдите, Грифитс седеше на покрива на кабината, обзет от безмълвен гняв и мъка. По едно време вдигна глава и хвърли свиреп поглед към двете бели светлини, едната малко по-високо от другата и точно зад нея.

— Там са си — рече той. — А това не е Габера Какво, по дяволите, е тогава?

Макар че прибоят още ревеше и през плитчината до тях долитаха водни пръски или ги заливаше някоя по-висока вълна, вятърът утихна и се появйха звезди. Откъм брега се чу шум на гребла.

— Какво е станало тук? Земетресение ли? — провикна се Грифитс. — Дъното е съвсем променено! Стотици пъти съм хвърлял котва тук на тринадесет

кластера. Ти ли си, Уилсън?!

До кеча спря спасителна лодка и един мъж се прехвърли през релинга. На слабата светлина Грифитс съзря, насочен в лицето му автоматичен колтд а като вдигна очи, видя Дейвид Грийф.

— Не, никога преди не си хвърлял котва тук — засмя се Грийф. — Габера е точно зад носа и аз ще бъда там веднага щом си получа онази малка сума от хиляда и двеста лири. Няма да си губим времето с разписки. У мен е твойта хартийка и просто ще ти я върна.

— Ти си сторил това! — извика Грифитс и скочи

на крака във внезапен изблик на ярост. — Нагласил си тези водещи светлини! Заради теб се разбихме, и…

— Спокойно! Спокойно! — гласът на Грийф звучеше хладно и заплашително. — А сега ще те помоля за онези хиляда и двеста лири. — Грифитс почувствува, че го обзема огромно безсилие. Завладя го дълбоко отвращение — отвращение към слънчевите земи и съсипващия слънчев пек,

към безплодността на всичките му стремления, към този синеок, златокож свръхчовек, който го срази окончателно.