Джек Лондон - Семето на Маккой

— Заемете се с лодките — каза капитанът на Кониг. — Скъсете буксирното въже на едната, така

че,тя да дойде точно под кърмата… Като се прехвърля през борда, да мога да скоча право в нея. — Дайте още половин румб, капитане — разнесе се гласът на Маккой. Капитан Дейвънпорт трепна. Мислеше, че вече е края на кораба. — Да, още половин румб. В средата корабът представляваше открита разтопена пещ, бълваща огромни облаци дим, които се боричгаха високо над мачтите и напълно закриваха половината му част. Приютил се до бизанвантите, Маккой още продължаваше да изпълнява трудната си задача — да направлява кораба в този сложен прохот. Мястото, където бе избухнал, огънят пълзеше към кърмата. Внушително издигащите се платна на гротмачтата лумнаха и изчезнаха зад завеса от пламъци. Макар да не виждаха предните платна, капитанът и Маккой знаеха, че те все още вършат работа.

— Дано само не изгорят всички платна, преди да сме влезли в лагуната — въздъхна капитанът.

— Ще влезем — успокои го Маккой с огромна смиреност. — Имаме много време. Положително ще влезем. А вмъкнем ли се веднъж, ще обърнем кърмата към вятъра — така хем димът няма да идва

към нас, хем огънят няма да се разпространи към кърмата.

Един огнен език се втурна по бизанмачтата, прехвърли се жадно към най-ниските платна, но не успя да ги достигне и изчезна. Отгоре полетя горящо въже и падна точно на врата на капитан Дейвънпорт. Той подскочи като ужилен и светкавично махна нахалния огън от себе си.

— Какъв курс държим, капитане?

— Северозападзапад.

— Дръжте западсеверозапад. — Капитан Дейвънпорт завъртя щурвала и приведе кораба в дадения курс.

— Западсевер, капитане.

— Да, извйем на север.

— А сега запад.

Навлизайки в лагуната, „Пирене“ бавно, румб, по рунб, описа дъга така, че вятърът сега духаше кърмата; и румб по румб, с такава спокойна увереност, като че имаше хиляди години пред себе си,

навлизаше в лагуната.Д Мак Кой напевно определяше курса. — Още един румб, капитане. — Да, един румб.

Но Капитан Дейвънпорт обърна няколко ръкохватки, после внезапно върна малко щурвала, за да изправи курса. — Дръжте така.

— Държа така — точно.

Макар че сега вятърът духаше в кърмата, капитан Дейвънпорт беше принуден да хвърля коси погледи към компаса и да пуска щурвала ту с едната, ту с другата ръка, за да потърка или предпази изприщените си бузи. Брадата на Мак Кой се пърлеше и свиваше. Миризмата удари капитана в носа и го накара да се обърне и да погледне с неочаквана загриженост. Капитан Дейвънпорт пускаше от време на време някоя от ръкохватките, за да потърка изприщените си ръце о панталоните. Огнена струя грабна всички платна на бизанмачтата и принуди двамата мъже да се наведат и да закрият лица.

— Сега — каза Мак Кой, като хвърли поглед към ниския бряг — четири румба към вятъра, капитане, и после го остави.

Късове и парчета от горящи въжета и платна падаха около тях и върху тях. Катраненият дим от едно тлеещо в краката на капитана въже го накара да се закашля до припадък, но той не изпусна щурвала.

„Пирене“ удари на дъно с вирнат нос, повлече се напред и спря. От удара се посипаха горящи отломки, които паднаха около тях. Корабът пак се придвижи напред и удари втори път. Потроши крехките корали под кила си, плъзна се още малко и удари трети път.

— На борд — изкомандува Мак Кой. — На борд, нали? — добави той меко след малко.

— Корабът не иска да отговори — отвърна капитанът.

— Нищо. Ето че завива. — Мак Кой се взря през борда. — Чист, бял пясък. По-добро не може да се желае. Чудесен пристан.

Когато „Пирене“ възви и вятърът вече не биеше отзад, страшен дим и пламъци връхлетяха кърмата. Капитан Дейвънпорт остави щурвала със свито

от болка сърце. Хвана се за фалината на лодката, която бе досами кърмата, сетне потърси с поглед МакКой — той се бе отдръпнал встрани, за да го Пропусне да мине.

— Първо вие — извика капитанът, сграбчи го за рамото и едва не го изхвърли през борда. Но пламъците и димът бяха вече толкова страшни, че той го последва незабавно — двамата се заспускаха по въжето и слязоха едновременно в лодката. Без да чака заповеди, морякът на носа сряза алината с ножа си. Веслата, готови за действие, се забиха във водата и лодката се стрелна напред.

— Чудесен пристан, капитане — промълви Маккой и хвърли поглед назад.

— Да, чудесен пристан, за който трябва да благодарим на вас.

Трите лодки бързо приближаваха белия бряг от корали, а зад него, в края на палмова горичка, се виждаха няколко сламени къщи и двайсетина възбудени туземци, зяпнали с широко отворени очи садата, която бе намерила бряг.