Джек Лондон - Страшните Соломонови острови

— Знаете ли — обърна се на другия ден Берти към капитан Хансън, — трябва да ви кажа, че хвърлих един поглед на корабния ви дневник.

Шкиперът веднага си даде вид, че е ядосан, заДето дневникът е оставен да се подхвърля насам-натам.

— И да ви кажа ли, тази история с дизентерията е измама, също като вашите нещастни случаи — продължи Берти. — Какво всъщност означава в случая дизентерията?

Шкиперът, явно възхитен от прозорливостта на госта си, се приготви отначало да отхвърли с възмущение предположението му, после се предаде благородно.

— Виждате ли, работата стои така, господин Аркрайт. Тези острови са си спечелили доста лошо име. С всеки изминат ден става все по-трудно човек да наеме бели моряци. Да речем, че бъде убит някой от екипажа. Компанията трябва да направи какво ли ле, докато намери друг на негово място. Но ако морякът си умре просто от болест, тогава всичко е наред. Новаците не се плашат от болести. Единственото, от което се боят, е да не бъдат убити. Когато поех този кораб, аз също мислех, че предишният шкипер е умрял от дизентерия. После беше вече твърде късно. Бях подписал договора.

— Освен това — обади се Джейкъбс, — общо взето, има доста много нещастни случаи. Това не звучи правдоподобно. Но властта си е виновна. Белият няма право да се защищава от черните.

— Да, да вземем случая с „Принцеса“ и нейния помощниккапитан, някакъв американец — продължи шкиперът. — На борда имало петима бели, плюс един правителствен чиновник. Капитанът, чиновникът и отговорникът за стоката слезли на брега с две лодки. Избили ги до един. На борда останали помощникът, боцманът и петнадесетина души от екипажа. Откъм брега се задали пълчища негри. Докато помощникът се обърне, боцманът и екипажът били избити — още при първата атака. Помощникът грабва три пълни патрондаша и два уинчестъра и се покатерва на реята. Единствено той бил оцелял, затова не можем да го виним, че се побъркал. Пукал с едната карабина, докато се нагорещила толкова, че не можел да я държи, после грабнал другата. Палубата почерняла от негри. А той чистел ли, чистел.

Повалял ги, като се прехвърляли през борда да бягат, повалял ги в лодките им. Тогава те наскачали във водата, решени да се спасяват с плуване, но нали бил полудял, очистил още петима-шестима. И какво получил за това?

— Седем години във Фиджи — подхвърли помощникът.

— Властите казаха, че нямал право да стреля, след като черните наскачали във водата — поясни шкиперът.

— Затова сега умират от дизентерия — добави помощникът.

— Интересно — рече Берти и изпита желание това пътешествие да свърши.

По-късно през този ден той има разговор с чернокожия, за когото му бяха казали, че е човекоядец. Името на този приятел беше Сумасаи. Беше прекарал три години в някаква плантация в Куинсланд. Ходил бе в Самоа, Фиджи и Сидней; а като моряк бе обиколил с шхуни за набиране на матроси Нова Британия, Нова Ирландия, Нова Гвинея и Адмиралтейските острови. Освен това беше шегобиец и в разговора с Берти следваше примера на капитана си. Да, бил изял много хора. Колко? Не можел да си спомни броя им. Да, и бели; те били много вкусни, ако не са болни. Веднъж изял и един болен.

— Честна дума — възкликна канибалът, спомняйки си за този случай, — щях да пукна. Коремът ми се обърна.

Берти потрепера и го попита пази ли главите. Да, Сумасаи имал няколко, скрити на брега, добре запазени, изсушени на слънце и опушени. Едната била на капитана на някаква шхуна. С дълги бакедбарди. Щял да я продаде за две лири. Негърските глави бил готов да продаде и по една лира. Имал и няколко детски глави в не много добро състояние, та щял да иска за тях по десет шилинга.

Пет минути по-късно Берти се озова на стълбата До един негър с някаква ужасна кожна болест. Той по-бърза да се отдръпне. След като разпита, узна, че това е проказа. Тогава хукна надолу и се изми с антисептичен сапун. Този ден много пъти се ми с такъв сапун, защото всеки туземец на борда беше заразен от една или друга зловредна болест.

Когато „Арла“ хвърли котва сред обрасли с коренища блата, около борда опънаха два реда бодлива тел. Това беше вече сериозна работа и Берти щом видя откъм брега да се приближават канута с негри, въоръжени с копия, лъкове, стрели и шнайдери, пожела по-горещо от всякога пътешествието да свърши по-скоро.

Тази вечер туземците не бързаха да напуснат кораба при залез слънце. Когато помощникът им заповяда да слязат на брега, те най-нахално му се изрепчиха.