Джек Лондон - На юг от прореза

можеше да разбере това. Щом видеше, че някой стачкоизменник му отнема работата, налиташе като „бик на червено“ и повече нищо не виждаше. Затова пък Фреди Дръмънд, с безупречно облекло и маниери, седнал на писалището си в кабинета или изправен пред курса по социология, виждаше всичко — на него му беше ясен и Бил Тотс, и всичко около Бил Тотс, и всичко около въпроса за стачкоизменниците и организираните работници, и връзката между този въпрос и икономическото благоденствие на Съединените щати, които водеха борба за световни пазари. А Бил Тотс наистина не можеше да види по-далеч от днешния обед или утрешния боксов мач в спортния клуб.

Едва когато започна да събира материал за книгата си „Жената и труда“, Фреди Дръмънд за първи път разбра каква опасност го грози. Досега твърде успешно му се удаваше да живее в тези два различни свята. Но този необикновен двойствен живот беше всъщност много неустойчив. И както си седеше в кабинета и размишляваше, той разбра, че така не може да продължава. В действителност това беше преходен етап и един ден неизбежно щеше да му се наложи да избере или единия, или другия свят. Не би могъл да продължава да живее и в двата. И както се бе загледал в редицата томове, които красяха горната полица на библиотеката му — това бяха все негови трудове, от дисертацията му до „Жената и труда“, — той реши, че този е именно светът, в който завинаги ще остане. Бил Тотс му беше свършил добра работа, но вече ставаше крайно опасен съучастник. Бил Тотс трябваше да престане да съществува.

Виновница за тревогата на Фреди Дръмънд беше Мери Кондън, председателка на Международния профсъюз на ръкавичарите. Той я видя за пръв път от галерията за публиката, на годишното събрание на Северозападната федерация на труда, видя я с очите на Бил Тотс, на когото тя много се хареса. Фреди Дръмънд не обичаше този тип жени. Какво от това, че тя имаше великолепно тяло, грациозно и гъвкаво като на пантера, че имаше възхитителни черни очи, които ту мятаха искри, ту ласкаво се смееха? Фреди не можеше да търпи жени, които преливат от жизненост и не проявяват никаква… е,

да речем, сдържаност. Той признаваше теорията за еволюцията, защото тя беше призната от учените в цял свят, и напълно вярваше, че човекът, достигнал вече висшата степен на развитие, е произлязъл от калната маса отвратителни низши организми. Но той мъничко се срамуваше от това родословие и предпочиташе да не мисли за него. Може би затова си налагаше такава сурова въздържаност и я проповядваше на другите, затова предпочиташе жени от собствения си тип, успели да се отърсят от това животинско и недостойно наследство на предците, жени, които чрез самодисциплина и сдържаност подчертават каква огромна пропаст ги дели от далечните им деди.

Бил Тотс беше чужд на такива мисли. Той хареса Мери Кондън още щом я видя в конгресната зала и още там си постави за цел да разбере що за човек е тя. Следния път я срещна съвсем случайно — тогава работеше с платформата на Пат Морис и. В една къща на Мишън стрийт, където даваха под наем мебелирани стаи, го повикаха да прибере на съхранение нечий сандък. Дъщерята на хазайката го въведе в малка стаичка, чиято наемателка, ръкавичарка, току-що бе откарана в болница. Но Бил не знаеше това. Той се наведе, вдигна големия сандък, метна го на раменете си и с мъка се изправи, обърнат гърбом към отворената врата. В същия миг чу зад себе си женски глас:

— Член ли сте на профсъюза?

— А на вас какво ви влиза в работата? — сряза непознатата той. — Хайде разкарайте се, че ми пречите на пътя. Не мога да се обърна.

Още неизрекъл това, някой го завъртя кръгом и така го блъсна, че той, колкото и да беше едър, щеше да изгуби равновесие, ако не се бе залепил за стената. Взе да ругае, но в същия миг очите му срещнаха гневно святкащия поглед на Мери Кондън.

— Разбира се, че членувам в профсъюза — каза той. — Само исках да ви подразня.

— Къде е картата ви? — попита тя с делови тон.

— В джоба ми. Но сега не мога да я извадя. Тоя тежък сандък ми пречи. Слезте с мен долу до колата и ще ви я покажа.

— Свалете сандъка — изкомандува тя.

— Но защо? Нали ви казвам, че имам карта.

— Свалете сандъка и толкоз. Няма да позволя на един стачкоизменник да взема този сандък. Засрамете се от себе си, дангалак такъв! Крадете хляба на честните хора. Защо не влезете в профсъюза да станете човек?

Лицето на Мери Кондън беше побледняло и тя очевидно беше страшно разгневена.