Джек Лондон - На юг от прореза

След известно време, когато вече работеше в друг цех на завода „Уилмакс“, където разнасяше плодове на работничките, той се опита да носи едновременно по две каси и другите разносвачи тутакси го изругаха. Това беше явно клинчене, но той разсъди, че е дошъл тук не да прави реформи, а да наблюдава. Ето защо оттук нататък вземаше само по една каса и тъй добре изучи кръшкаческото изкуство, че написа специална глава за него, завършвайки я с няколко обобщения, които все така бяха само „опит“.

През тези шест месеца Фреди Дръмънд работи на много места и се научи да подражава много сполучливо на истински работник. По природа лингвист, той си водеше записки в бележника и така добре изучи жаргона на работниците, че вече можеше да го говори и да се разбира с тях. Това му помогна да следи по-непосредствено начина им на мислене и да събере материал за една глава в някой бъдещ труд, която смяташе да нарече „Синтез на психологията на работническата класа“.

Преди да изплува пак на повърхността след това първо спускане на „дъното“, той откри, че е добър актьор, и прояви голяма гъвкавост на своята натура. И сам се удиви от способността си да се преобразява. Усвоил веднъж езика на работниците и преодолял многобройните капризни пристъпи на малодушие той разбра, че сега може да има достъп до всяко кътче от живота на работническата класа и така хубаво да се нагажда към този живот, че да се чувствува като у дома си. И Дръмънд писа в предговора към втората си книга, „Човекът на труда“, че се е постарал истински да опознае работниците, а единственият възможен начин за това е да работиш рамо до рамо с тях, да делиш с тях храна, постеля и развлечения, да споделяш мислите и чувствата им.

Фреди Дръмънд не беше дълбок мислител. Не вярваше в нови теории. Изхождаше винаги от общоприетите норми и критерии. Дисертацията му за Френската революция беше отбелязана в аналите на университета не само защото беше усърдна, обемиста и прецизна работа, но и защото беше най-сухото, най-скучно, най-формално и най-ортодоксално съчинение, писано някога на тази тема.

Дръмънд беше затворен човек, безкрайно сдържан по природа. Имаше малко приятели. Беше твърде необщителен, твърде студен. Нямаше пороци и никой не знаеше да се е поддал някога на съблазън. Ненавиждаше тютюна, презираше алкохола и никога не бяха го виждали да пие нещо по-силно от чаша леко винце на обед, и то рядко.

Когато беше студент в първи курс, другарите му го кръстиха „Ледника“. По-късно, като професор вече, стана известен под прякора „Хладилника“. Но го огорчаваше само едно — това умалително „Фреди“. То бе останало от времето, когато играеше като защитник в единадесеторката на университета, и неговата душа на формалист никога не успя да се примири с това име. И тъй той си остана завинаги „Фреди“, освен при официално обръщение; и в кошмарни съновидения му се представяше бъдещето, когато всички от неговата среда ще го наричат фамилиарно „стария Фреди“.

Впрочем той беше твърде млад за доктор по социологическите науки — едва двадесет и седем годишен, а изглеждаше дори по-млад. На вид изглеждаше като колежанин — висок и едър, гладко избръснат и непресторен, спретнат, простодушен и с цветущо здраве, известен като превъзходен спортист,

притежаващ скритата студена култура на въздържаните хора. Извън университета никога не говореше за научната си работа. Едва по-късно, когато книгите му привлякоха върху него досадното обществено внимание, той си позволяваше понякога да изнесе някой доклад пред литературно или икономическо,! дружество.

Фреди Дръмънд вършеше всичко правилно — прекалено правилно; в облеклото и държането си беше винаги безупречен. Не че беше денди. Съвсем не. Просто беше колежанин и по облекло и маниери досущ приличаше на онзи тип млади хора, които през последните години се изливат от нашите висши учебни заведения. Ръкостискането му беше доста здраво и силно. Сините му очи — студено сини, неубедително искрени. Гласът му, твърд и мъжествен,! с ясна и отчетлива дикция, звучеше приятно за ухото. Единственият недостатък на Фреди Дръмънд беше неговата въздържаност. Той никога не отстъпваше от нея. По времето, когато играеше футбол, колкото по-напрегната биваше играта, толкова по-хладнокръвен ставаше той. Фреди беше отличен боксьор, но го смятаха за автомат, който с неприсъща за човека точност на машина преценява разстоянието, отмерва ударите си, взема гард, блокира или влиза в клинч. Той рядко получаваше жестоки удари,! но и рядко нанасяше жестоки удари. Беше толкова благоразумен и толкова се владееше, че никога не допускаше ударът му да бъде по-силен, отколкото го е замислил. За него боксът беше само гимнастика! Така поддържаше формата си.