Уолтър Лорд: Последната нощ на „Титаник“

Тази книга е за последната нощ на един малък град. „Титаник“ бе точно толкова голям, а и броят на пътниците отговаряше. Да се разкаже всичко, което се е случило е невъзможно; за да се сглоби дори част от картината, бе необходима помощта буквално на стотици хора.

Много от тях бяха свидетели на събитията. Повечето от привлечените 63 спасени помагаха с удоволствие. Представляваха интересна смесица от богати и бедни, пътници и екипаж. Но всички те като че ли имаха две общи черти. Първата, че изглеждаха чудесно. Не е никак лесно да преминеш през такова невероятно силно изпитание, за го надживееш с лекота и да продължиш със спокойна грация към старините си. Втората, че притежаваха благородство, достойно за възхищение. Като представяха хората от най-добрата им страна, те същевременно ненавиждаха и най-малката проява на егоизъм.

Нищо сякаш не ги затрудняваше. Много от спасените допринесоха далеч повече от необходимото за тази книга само за да ми помогнат да получа по-добро представа за случилото се.

Например г-жа Нойл Макфай (графинята от Родиз) разказа как, като вечеряла с приятели една година след ужаса, внезапно е изпитала отвратителното усещане за студ и панически страх, които тя винаги свързва с „Титаник“. За миг, тя не могла да си представи защо? След това осъзнала, че оркестърът свири „Хофманови разкази“, последното музикално изпълнение след вечерята на „Титаник“ в онази съдбовна нощ.

Г-жа Джордж Дарби (Елизабет Най) също сподели една изключително интересна подробност, като разказа как в ранната, мразовита неделна вечер тя и няколко други пътници от втора класа са се събрали в салона да пеят химни, завършвайки със „За тези сред опасностите на морето“.

А г-жа Катрин Менинг (Кети Джилнаф) живо предава безгрижния дух на младите хора от трета класа по време на веселото парти, състояло се в най-евтината за пътниците част на кораба през същата последна нощ. В един момент през помещението се втурнал плъх, младежите го подгонили, а девойките пищели от възбуда. След това партито продължило. Прекрасните очи на г-жа Менинг заблестяват отново, когато си спомни гайдите, смеха и удоволствието да си млада красива ирландка на път за Америка.

Много от спасените в действителност предават мигове от живота на борда с поразителна живост. Тя се чувства при г-жа Д. Д. Мекъл (г-жа Албърт Колдуел), когато тя си спомня шумното заминаване от Саутхемптън… в разказа на Викторин Перкинс (Чендоусън) за шестнайсетте сандъка на семейство Райърсън… в спомените на г-н Спенсър Силвърторн за приятната вечеря с други търговци в неделя вечер… в описанието от Маргарет Шванценбах (Фролихер) на спокойната вечеря в кабината на нейните родители — тя страдала от морска болест и това бил първият ѝ смел опит отново да хапне нещо.

И спомените на екипажа притежават същото качество. Чувстваш го, когато огнярят Джордж Кемиш описва грубата, но дружеска атмосфера в котелните отделения… или когато масажистката Мод Слокъм прави отчаяни опити да въведе ред в турската баня и да я приготви за пътниците. Буквално във всеки ъгъл се търкалят полуизяден сандвич и празно шише от бира. Строителите бяха мъже от Белфаст — жизнерадостно обяснява тя.

Предадената от тези хора атмосфера допринесе толкова, колкото и съобщените факти и случки. Аз ценя изключително много тяхната помощ.

Други пък заслужават огромната ми благодарност за мъчителното възпроизвеждане на мислите и чувствата си по време на потъването на кораба. Джек Райърсън прерови паметта си, за да си спомни как стоял настрана, когато баща му го убеждавал да се качи в лодка № 4. Дали е съзнавал, че животът му виси на косъм? Не, той не е мислил за това. Той е бил просто едно истинско тринайсетгодишно момче.

Най-силно впечатление на Уошингтън Додж младши е направил оглушителния грохот на парата, излизаща от огромните комини на „Титаник“. Той е бил само на пет години.

Пътниците от трета класа Ана Кинкайд (Сьоблом), Селини Декър (Язбек) и Гюс Коне също дадоха значително по-голям принос, отколкото интересните им разкази. Те много ми помогнаха да възстановя царящата в трета класа атмосфера — дълго пренебрегвана страна на случилото се.

И екипажът допринесе много повече от чистото споменаване на техните преживявания. Дълбокото чувство в гласа на хлебаря Чарлс Бърджис, когато той говори за „Титаник“, разкрива дълбоката гордост на човек, който е бил част от неговия екипаж. Благородната любезност на стюардите Джеймс Уитър, Ф. Дент Рей и Лео Джеймс Хайленд осветли несравнимото обслужване, на което са се наслаждавали пътниците. А съобразителността на мъже като старши рулевия Джордж Томас Роу, моряка А. Пъф, хлебаря Уолтър Белфорд и смазочника Уолтър Хърст потвърждават хвалбите на огняря Кемиш, че екипажът се е състоял от цвета на Саутхемптън .