Уолтър Лорд: Последната нощ на „Титаник“

Франкил продължаваше да се крие от обществеността, когато часовникът в сградата на „Уайт Стар Лайн“ отброи седем удара. Един находчив репортер, който вече бе подушил носещото се във въздуха напрежение, наострено се втурна в кабинета му. Последваха го други.

— Господа! — г-н Франклин заекна. — Със съжаление трябва да ви съобщя, че „Титаник“ е потънал в 2:20 тази сутрин.

Отначало той каза само това, но малко по малко репортерите изтръгваха и други неща. В 20:00 радиограма от „Олимпик“: „Пропуснахме да съобщим, че целият екипаж е спасен“. В 20:15 часа „Вероятно е да има някои загинали“. В 20:45: „Имаме сериозни опасения за големи загуби“. Към 21:00 часа той не удържа фронта и съобщи: има ужасно много загинали … ще заменят кораба с друг, но човешките жертви никога .

В 22:30 пристигна Винсент Астор и изчезна в кабинета на Франклин. След малко излезе, плачейки. Воден от предчувствието си, един репортер телефонира на бащата на г-жа Джон Джейкъб Астор, У. Х. Форс:

— О, господи! — изплака старият джентълмен. — Не ми казвайте това! Откъде взехте тази информация? Не е вярно! Не може да бъде вярно!

С дъщерята на семейство Строс — г-жа Алфред Хес не можа никой да се свърже. Рано следобед тя бе взела специалния влак, нает от „Уайт Стар Лайн“ до Халифакс, за да посрещнат ранения „Титаник“. Към 20:00 часа влакът трополеше през областта Мейн, г-жа Хес бъбреше с репортерите по време на вечеря. Тя бе единствената жена във влака и ѝ беше забавно.

Тъкмо беше започнала своя грейпфрут и влакът намали ход, после спря и тръгна обратно. Не спря докато не стигнаха в Бостън. Тук тя научи: „Плановете се променят. Хората от «Титаник» са тръгнали направо за Ню Йорк“. Тя се зае отново с нощното си четиво, а на следващата сутрин бе посрещната пред вратата на гарата от брат си, който каза:

— Нещата изглеждат твърде зле!

По това време бе получен първият списък на спасените и тълпите отново заляха сградата на „Уайт Стар Лайн“. Г-н Франк Фаркюхарсън и г-жа У. Х. Марвин пристигнаха заедно да научат съдбите на своите деца, които се връщаха от своя меден месец. Майката на невестата, г-жа Фаркюхарсън щастливо извика, като забеляза името „г-жа Даниъл Марвин“; след това си прехапа устните, редом с нея липсваше думичката „господин“.

Г-жа Бен Гъгенхейм се залови за надеждата, че някоя от спасителните лодки липсва:

— Той може би е още на дрейф! — изхлипа тя.

Можеше и да е така, но в този момент никой не знаеше повече. От „Карпатия“ не можеше да се измъкне никаква информация — Рострън използваше радиостанцията само за официалния радиообмен и частни радиограми на спасените и вестниците сами си измисляха различни истории. „Ивлинг Уърлд“ разказа за мъгла, мощната сирена на „Титаник“ и сблъскване със сила на земетресение. „Херълд“ описа как корабът бе разкъсан, хвърлен в тъмнина, почти обръщайки се в момента на удара.

Когато въображението им започна да се изчерпва, вестниците струпаха вината върху спасителния кораб, който пазеше мълчание.

„Ивлинг Мейл“ гръмна:

ХОРАТА СА РАЗГНЕВЕНИ ОТ МЪЛЧАНИЕТО НА „Карпатия“.

„Уърлд“ писа с неудовлетворение:

„Карпатия“ НЕ СЪОБЩАВА ПО РАДИОСТАНЦИЯТА НИЩО ЗА ЗАГУБАТА НА „Титаник“

След вторник дойде сряда… след сряда — четвъртък и все още нямаше новини. Седмичниците изнемогваха без материали. „Харпърс Уикли“ описа намиращите се на борда изтъкнати личности, спирайки се основно на Хенри Слипър Харпър — член на фамилията, която притежаваше списанието. Литературната измислица съдържаше мъгла и ужасен удар, както и малко извинителната забележка: „Какво се е случило, е все още загадка“. Но „Харпърс Уикли“ уверяваше своите читатели, че е приложено правилото: „ първо жените и децата — дългогодишна порядка на добрите моряци“. Следващото издание на списанието, вместо да покаже смущение направи журналистически удар — когато Хенри Слипър Харпър се появи невредим с кучето си медалист и личен египетски драгоман, „Харпърс Уикли“ щастливо обяви предстоящата публикация на уникално интервю.

Очакването завърши в четвъртък вечерта. Десет хиляди души наблюдаваха от Батареята как „Карпатия“ минава покрай статуята на свободата. Докато корабът наближаваше до кей № 54 още 30000 души чакаха на пирса. Рострън до края не влезе в допир с репортерите. Той не ги пусна на кораба на карантинната стоянка и докато „Карпатия“ се движеше нагоре по Норт Ривър, от всички страни ги съпровождаха буксири, пълни с репортери, които крещяха въпроси по мегафона.