Уолтър Лорд - Последната нощ на „Титаник“

— Намираме се на север и сме ударили айсберг. Не е кой знае какво, но вероятно ще забави пътя ни до Ню Йорк с един ден. Капитанът обаче, както се налага в подобни случаи, разпореди всички жени да се качат на горната палуба.

Така и продължи. Без камбанен звън или сирени. Без общокорабна тревога. Но всички на „Титаник“ вече бяха дочули мълвата.

Това, което ставаше, бе много объркващо за осемгодишния Маршал Дрю. Когато леля му Джеймс Дрю го събуди и му каза, че ще го вземе със себе си на палубата, той сънливо възрази, че не иска. Но г-жа Дрю не му обърна внимание.

Не по-малко изненадан бе майор Артър Почън, въпреки че доскоро се бе любувал на леда. Той чу новината на голямото стълбище и не можа да повярва. Останал като гръмнат, той се запрепъва към кабината си, за да смени вечерното си облекло с нещо по-топло.

За мнозина първите думи дойдоха от техните стюарди. Джон Харди — главен стюард на втора класа, лично разбуди пътниците от двадесет-двадесет и четири кабини. Всеки път той отваряше широко вратата на кабината и извикваше:

— Всички на палубата със спасителни жилетки. Веднага!

В първа класа учтиво се чукаше. Бяха дни, когато един стюард на суперлуксозен лайнер обслужваше на повече от осем-девет кабини и се грижеше като майка за пасажерите. Типичен в това отношение бе стюардът Алфред Крофорд. Тридесет и една година той бе обслужвал трудни пътници и сега внимателно помогна на г-н Алберт Стюарт да си облече спасителната жилетка. След това завърза обувките на възрастен господин.

В В-89 стюардът Ендрю Кънингъм помогна на Уилям Т. Стед да си постави спасителната жилетка, слушайки как известният издател се оплаква, че всичко това е безсмислица. В В-84 стюардът Хенри Семюъл Ечиз се въртеше като грижлив шивач около Бенджамин Гъгенхейм, за да му намести спасителната жилетка.

— Ще ми убива — протестираше кралят на мините и рафинериите. Ечиз свали жилетката, оправи нещо и му я сложи отново. След това Гъгенхейм пожела да излезе на палубата така, както е, но Ечиз бе непреклонен — навън бе много студено. Накрая Гегънхейм се предаде, Ечиз му нахлузи дебел пуловер и го изпрати нагоре.

Имаше още по-трудни пасажери. Ечиз установи, че вратата на кабина В-78 е заключена. Когато почука силно с две ръце, отвътре се разнесе изпълнен с подозрение мъжки глас:

— Какво има?

След това жена добави:

— Кажете ни какво е станало?

Ечиз обясни и се опита да ги убеди да отворят вратата. След няколко минути безуспешни увещания той се прехвърли на следващата кабина.

В друга част на кораба една заключена врата създаде по-различен проблем. Беше заяла и няколко пътници я счупиха, за да освободят намиращия се вътре мъж. Тогава пристигна стюард, който се нахвърли със заплахи за арест на присъстващите при пристигане на кораба в Ню Йорк заради повреда на имущество на Компанията.

В 00:15 часа бе трудно да разбереш да се шегуваш ли, или да бъдеш сериозен — да строшиш вратата и да станеш герой, или да бъдеш арестуван. Нямаше и двама души с една и съща реакция.

Г-жа Райърсън почувства, че няма време за губене. Тя отдавана се бе отказала от идеята да остави г-н Райърсън да спи. Сега сновеше наоколо, опитвайки се да събере фамилията. Трябваше да се приготвят шестима — съпругът ѝ, трите деца, гувернантката и слугинята, а децата действаха толкова бавно. Накрая тя се отказа да се разправя с най-малката си дъщеря, наметна кожено палто върху нощницата, с която бе облечена, и ѝ нареди да тръгва.

Г-жа Люсиен Смит сякаш разполагаше с всичкото време на света. Бавно и много грижливо тя се облече, за да посрещне всички изненади на нощта — дебела вълнена рокля, високи обувки, две палта и топла вълнена шапка. През цялото време г-жа Смит бърбореше за пристигането в Ню Йорк, тръгването с влак на юг, като нито веднъж не спомена за айсберга. Когато тръгнаха за палубата, г-жа Смит реши да се върне за част от бижутата си. Тук г-н Смит отсече. Той намекна, че е по-разумно да не се занимават с дреболии . Като компромис г-жа Смит си взе два от предпочитаните пръстени. Затваряйки внимателно вратата зад себе си, младата двойка се насочи към лодъчната палуба.

Непосредствено зад тях вървяха графинята на Родиз и братовчедка ѝ Гледис Чери. Те изпитваха трудности с поставяне на спасителните жилетки и минаващ мъж се спря да им помогне. Като краен израз на любезност той им предложи да си вземат няколко фурми.

По нещата, които хората вземаха със себе си, се познаваше какви са. Адолф Дайкър връчи на жена си малка торба, съдържаща два златни часовника, два диамантени пръстена, огърлица от сапфири и двеста шведски крони. Госпожица Едит Ръсел носеше музикална играчка — прасенце (то свиреше „Мъриш“). Стюарт Колит — млад студент по теология, който пътуваше във втора класа, си взе Библията, с която бе обещал на брат си да не се разделя, докато не се срещнат отново. Лорънс Бизли натъпка джобовете на норфолското си сако с книгите, които четеше в леглото. Нормън Кембел Чембърс сложи в джобовете си револвер и компас. Стюардът Джонсън, който вече подозираше нещо по-сериозно от завръщане обратно в Белфаст , пъхна четири портокала под блузата си. Госпожа Дикинсън Бишоп изостави бижута на стойност единадесет хиляди долара, а след това върна съпруга си да ѝ донесе маншона.