Мишел Фейбър - Аленото цвете и бялото

Което ни кара да се запитаме: какво търси Шугър тук, в мърлявото магазинче на Грийк Стрийт, след като живее толкова близо до луксозните магазини в Уест Енд? Защо е поела риска да изцапа полите на тази прекрасна зелена рокля по улици, където никой не бърза особено с почистването на конската тор? Защо изобщо й е било необходимо да напуска леглото си (легло, което във въображението на Каролайн се отличава с царска пищност) преди пладне?

Но когато Каролайн пита:

— Какво търсиш чак тук?

Шугър само се усмихва с бледите си устни, сухи като крилца на нощна пеперуда.

— Бях… гостувах на една приятелка — отвръща тя. — Нощувах там.

— Да бе — отвръща иронично Каролайн.

— Не, наистина — настоява Шугър със сериозно изражение. — Стара приятелка. Жена.

— И как е тя? — Каролайн се надява да измъкне името.

За миг Шугър притваря очи. Миглите й са необичайно дълги и гъсти за червенокоса жена.

— Тя… замина. Бях при нея, за да се сбогуваме.

Странна двойка представляват Шугър и Каролайн, докато вървят заедно по улицата — по-възрастната жена е с фини кости, кръгло лице, с пищен бюст, с толкова по-стройна и добре оформена фигура в сравнение с приятелката си — високо, гъвкаво създание, потънало в диплите на роклята си от плътна коприна с цвят на горски мъх. Въпреки че тази Шугър наистина няма гърди, достойни за внимание, и костите се очертават заплашително под тъканта на корсажа й, тя се движи по-елегантно, с повече женска гордост от Каролайн. Държи главата си високо вдигната и създава впечатлението, че тя и тоалетът й са едно неразделно цяло — като че ли роклята е козина или перушина.

Каролайн се пита дали мъжете не намират за особено привлекателна тъкмо тази животинска невъзмутимост. Това — и скъпите дрехи, разбира се. Но тя греши — в основата на всичко се крие способността на Шугър да води разговор с мъж като този, с когото ви предстои да се запознаете. Както и това, че никога не казва „не“.

Сега Шугър пита Каролайн:

— По-далеч от къщи ли си решила да работиш днес?

— Няма да е тук — отвръща другата, смръщва чело, и посочва назад, към Сейнт Джайлс. — Може да опитам на Краун Стрийт.

— Наистина ли? — Шугър е видимо загрижена. — Но нали преди няколко месеца се справяше чудесно около Сохо Скуеър? (Ето ви още една причина за възхода на Шугър в нейната професия — способността й да си припомня не особено вълнуващи подробности от живота на другите хора).

— Хвана ме шубето — отвръща Каролайн с въздишка. — Оня ден беше хубав — когато те срещнах. Фръкнала ми беше шапката — на Сохо Скуеър забих двама страхотни клиенти и си рекох: тук ще съм отсега нататък! Но е било само късмет на начинаещ, Шуш. Просто не ме бива за онез лъскави места. Всяка жаба да си знае гьола.

— Глупости — възразява Шугър. — Половината от тези мъже не са в състояние да забележат никаква разлика. Обличаш черна рокля, поемаш си дъх, надуваш бузи, и са готови да те сбъркат и с кралицата.

Каролайн се ухилва, но я гризе съмнение. Нейният опит говори, че широкият свят много е видял и трудно се впечатлява.

— Веднага ме надушват, Шуш. От всяко дърво свирка не става.

— О, според мен от теб ще стане — заявява Шугър, станала внезапно съвсем сериозна. — Зависи от купувача.

Каролайн въздъхва.

— Като си ходя из моите квартали, има повече търсене и по-рядко ме разкарват. Всеки път, като река да се пробвам малко по на запад от Краун Стрийт, е голям зор. — Тя присвива очи и поглежда нататък по Грийк Стрийт, към Сохо Скуеър — като че ли улицата оттатък еврейското училище и благотворителния приют става прекалено стръмна, за да може да се изкачи до върха й. — Разбира се, падат и чужденци, и разни млади заплеси от провинцията — случва ми се да налетя на такъв, дето не умее да се пази и се влачи по петите ми. Говориш им по целия път — „О, разбира се, и какво юди джентълмен като вас в Лондон, сър?“, и докат’ се усетят, са на Чърч Лейн и няма мърдане. Плащат си парсата, обслужвам ги, и го водят за натрупан опит. Ама попадам и на такива, дето все повтарят: „Далече ли е?“, „Още ли не сме стигнали?“ и „Да не си от онези, дето работят в Стария град?“. Попадна ли на такъв, понякога успявам да го набутам в някоя сляпа уличка и да го кандърдисам да я свършим на крак, ама понякога направо ме пъдят, побесняват и викат: „Що не обслужваш хора от твойта черга?“ Казвам ти, Шуш, много е гадно, като стане така. Чувстваш се кат’ последен парцал, иде ти да се прибереш и да се наревеш…

— Не, не — възразява Шугър и поклаща глава. — Не бива да гледаш на тези неща така. Ти си превърнала тях в последни парцали, разбираш ли? Те са се имали за ослепителни принцове, а ти си ги накарала да разберат, че са много далеч от това, за което се мислят. Ако общественото им положение беше толкова очевидно, как жена като теб би се осмелила изобщо да ги заговори? Казвам ти, те са тези, които би трябвало да се приберат у дома и да се нареват — жалки, надути, страхливи червеи! Ха!