Кон Игълдън - Кости по хълмовете

Ханът отвори уста да заповяда атака, но принцът обърна коня си и заби пети в хълбоците му. Армията му бе оставила проход до реката и Чингис най-сетне осъзна какво ще направи Джелауддин. Предишния ден беше видял стръмния бряг и трепна в очакване.

Джелауддин стигна калния ръб в галоп. Без колебание кон и човек скочиха напред. Туманите бяха достатъчно близо, за да чуят последвалия шумен плясък и Чингис кимна.

— Видяхте ли това, Кублай? Монгке? — извика той и стресна захласнатите момчета.

Кублай отвърна пръв.

— Видях. Мъртъв ли е?

Чингис сви рамене.

— Може би. Брегът е много висок.

Замисли се за момент. Искаше внуците му да оценят този драматичен жест на презрение. Джелауддин можеше да се спусне до реката където си пожелае през нощта, но бе предпочел ханът да види безразсъдната храброст на расата му. Като роден ездач, Чингис се бе насладил на този момент повече, отколкото на всеки друг в тази кампания, но не беше лесно да го обясни на момчетата.

— Запомни името Джелауддин, Кублай. Беше силен враг.

— Това добро ли е? — попита обърканият Кублай.

Чингис кимна.

— Дори врагът може да има чест. Баща му е бил щастливец да има такъв син. Запомни този ден и може би след време ще направиш горд и своя баща.

Отпред армията затвори прохода и вдигна саби. Тримата братя на Джелауддин закрачиха напред с радостни сълзи в очите.

Чингис се усмихна, но не забрави да прати момчетата отзад, преди да даде заповед за атака.

Дъждовете най-сетне стигнаха до Самарканд и барабаняха безспирно по покривите на града в течение на дни, без да дават никакви признаци за отслабване. По улиците потекоха същински реки и на жителите не им оставаше друго освен да търпят. Плъзнаха болести, когато отходните ями преляха и зловонното им съдържание се изсипа в застоялата вода. Нечистотиите замърсиха дори градските кладенци. Въпреки дъжда въздухът си остана горещ и Чингис напусна двореца на шаха, когато избухна нов жесток мор. Започваше с повръщане и диария и убиваше най-напред децата и изгубилите сила старци. Никой не беше в безопасност, не се виждаше никаква закономерност — на едно място измираха стотици, а жителите от съседните улици бяха здрави. Дзинските лекари обясниха на Чингис, че подобно заболяване просто трябва да отшуми само.

Ханът приканваше Арслан да напусне Самарканд, но старият военачалник отказа, както си му беше право. Градът беше негов. Арслан не спомена за първите си болки в корема, докато изпращаше Чингис до портите, и остана, докато ги заковаха. След като ханът бе в безопасност, той затвори очи от болка — сякаш в червата му бяха забили горещо желязо, докато вървеше обратно към двореца по пустите улици. Само няколко дни по-късно Чингис научи за смъртта му.

Когато ханът погледна към града, в очите му имаше ярост и мъка, сякаш самият Самарканд беше виновен. Онези зад стените оплакваха мъртвите или се присъединяваха към тях, докато ханът и военачалниците му потърсиха убежище при герите навън. Там не умря никой. Семействата черпеха вода от езерата на север и болестта не порази лагера.

Забелязаха войската на Субодай, когато броят на смъртните случаи в града започна да намалява и за първи път от много месеци се усети прохлада. С приближаването на военачалника напрежението в лагера осезаемо нарасна. Чингис ставаше все по-раздразнителен, докато накрая никой не смееше да го доближи. Смъртта на Арслан бе последният щрих на една лоша година и той не беше сигурен, че иска да чуе какво е станало с Джучи. Бяха минали четири дни от последния смъртен случай, когато ханът позволи най-сетне да отворят градските порти и да изгорят разлагащите се мъртъвци. Арслан беше сред труповете и Чингис остана до кладата, докато най-старият му приятел не се превърна в чиста пепел и кости. Шаманите се събраха тържествено, за да изпратят с припяване душата му при бащата небе, макар Чингис почти да не ги чуваше. Огромните клади изсушаваха въздуха и изгориха последните остатъци от болестта. Като че ли започваше прераждане. Чингис искаше да загърби лошите спомени, но не можеше да попречи на Субодай да се прибере у дома.

Когато военачалникът най-сетне стигна стените на Самарканд, Чингис го чакаше в ханския гер, потънал в мрачни мисли. Вдигна очи, когато военачалникът влезе през ниската врата, и дори тогава мъничка част в него се надяваше да се е провалил.

Субодай подаде меча с вълчата глава на хана. Очите му тънеха в сянка и не показваха нищо. Чингис го пое едва ли не с благоговение, положи ножницата в скута си и задиша бавно. Изглеждаше по-стар, отколкото го помнеше Субодай, износен от битките и времето.