Гор Видал - Юлиан

— Той ще ни убие, нали?

Страхът правеше Гал безразсъден.

Усмивката на комит Юлиан не беше много убедителна.

— Разбира се, че няма. В края на краищата вие сте потомци на Константин Велики.

— И баща ми бе потомък на Константин Велики — рече мрачно Гал. — А също и другите.

— Но божественият август е ваш приятел.

— Тогава защо сме под стража? — рече Гал и посочи тайните агенти, които бяха пристигнали точно този ден. Когато Гал и аз се бяхме опитали да излезем, те учтиво ни казаха да останем вкъщи до „второ нареждане“.

— Те са тук да ви пазят.

— А кой ще ни пази от Констанций? — каза Гал, но по-тихо. Въпреки че беше избухлив, той нямаше намерение да се самоубива.

Комит Юлиан, изглежда, се смути.

— Това не е вярно, Гал, сега слушай ме внимателно: един от приближените на императора, негов много близък човек, ми съобщи, че Констанций мисли, че не може да има деца, защото… защото толкова много хора от семейството му бяха… защото толкова много… умряха.

— Да, но след като е извършил достатъчно убийства, за да бъде хвърлен направо в ада, защо ще спре сега? Какво ще загуби, ако премахне и нас?

— Но и нищо няма да спечели. В края на краищата вие сте деца.

Гал изсумтя. На шестнадесет години той имаше физиката на мъж, макар че по характер бе дете, жестоко и безсърдечно дете.

— Повярвайте ми, вие се намирате в безопасност — говореше ни ласкаво комит Юлиан. Той беше в отлично настроение, тъй като току-що бе назначен управител на Египет и като че ли мислеше повече за това, отколкото за съдбата на племенниците си. Все пак направи всичко, което можеше, за да ни успокои, и аз му бях благодарен за това. Той си тръгна, завършвайки с празните думи. — Няма от какво да се боите.

Щом той излезе, Гал нарочно разби чашата, от която бе пил. Гал изобщо намираше физическо облекчение, когато чупеше нещо; обаче разбиването на тази именно чаша имаше за него обредно значение.

— И той е като всички други! — Гласът му трепереше от гняв. Той стоеше огрян от яркото слънце в свежия майски ден, дългата му светла коса падаше на кичури върху челото му, а изплашените му сини очи се разшириха от внезапно бликналите сълзи. — Пълна безизходица!

Опитах се да кажа нещо обнадеждаващо, но той се нахвърли върху мене:

— Каква загуба, ако умреш ти, малка маймуно! Но защо трябва аз да умра?

Защо наистина? Всеки си задава този въпрос рано или късно. Никой не може да ни обича толкова, колкото ние сами обичаме себе си. За Гал нямаше справедливост на този свят, щом такава красота и жизненост като неговата можеха да бъдат угасени тъй равнодушно, както човек стиска с два пръста фитила на лампата. Разбира се, съдбата е нещо жестоко. Но децата не могат да приемат това. Нито пък човек като Гал, за когото събитията бяха само епизоди, съпътствуващи живота му. Обичах и мразех Гал. През първите години на живота си така бях запленен от него, че почти бях забравил себе си и се виждах единствено отразен в тези живи сини очи, които от своя страна не виждаха нищо: нито мен, нито каквото и да било друго.

Но комит Юлиан излезе прав. Констанций наистина изпитваше угризения на съвестта за своите престъпления. Засега поне бяхме в безопасност. След време дойде известие от главния управител на двореца Евсебий. Гал и аз трябваше да заминем за Мацелум в Кападокия, за да продължим образованието си.

— Какво образование? — запита Гал, когато ни прочетоха известието.

Но Мардоний го накара да млъкне:

— Императорът е милостив. Не забравяйте, че сега той е ваш баща и господар.

Още същия ден заминахме за Мацелум. Бях много разстроен, защото този път Мардоний нямаше да ни съпровожда. Не зная какви бяха подбудите за тази дребнава жестокост; може би Евсебий, сам евнух, виждаше в Мардоний, също такъв евнух, твърде ловък наш съюзник. Подсмърчайки жално, аз бях натикан в една кола заедно с Гал.

Мардоний също беше опечален, но се владееше.

— Пак ще се срещнем — каза той — и тогава се надявам Гал да знае Хезиод така добре, както Юлиан.

Той стоя изправен неподвижно пред владишкия дворец, когато ние тръгнахме, охранявани от кохорта конна стража, като че ли бяхме важни особи, каквито всъщност бяхме, или важни затворници, каквито също бяхме. Аз плачех. Разярен, Гал ругаеше полугласно. На улицата се беше насъбрала тълпа, жадна да ни зърне. Един по-смел човек надникна в колата, за да ни види по-отблизо. Гал веднага плю в учуденото му лице. След това си покри главата с наметалото и не го свали, докато не излязохме из градската порта. Никой не очакваше повторно да ни види живи.