Гор Видал - Юлиан

— Но ако ги загубя, за мен това ще бъде от голямо значение.

— За тебе — да. Именно в това се състои заговорът. Той иска да те унищожи.

Изненадах се от думите му. От всичките ми приятели и съветници той единствен винаги настояваше за предпазливост. Държеше за благоприличието, справедливостта, за установения порядък в държавата. Не беше той човек за заговори и измяна. Но сега се беше променил.

— И вярваш, че е така?

Евтерий кимна с глава, а малките черни очи лъщяха като очите на египетска статуя.

— Тогава какво да правя?

В този момент влязоха Орибазий и Приск. Те чуха въпроса ми. Орибазий отговори вместо Евтерий.

— Да вдигнеш бунт — каза той веднага.

Кълна се в Хелиос, Митра и Хермес, това беше първата дума за бунт и измяна, която открито бяхме разменили. Настъпи гробно мълчание. Приск седеше на ръба на тежката дървена маса. Орибазий беше застанал в средата на стаята, вперил очи в мен. Обърнах се към Приск:

— Ти какво мислиш?

— Трябва всичко да вземеш предвид. Можеш ли да останеш в Галия без тези войски? Ако това е възможно, какво може да се очаква, че ще направи Констанций? Ще ти отнеме ли властта? Или пък ще бъде прекалено зает в Персия, за да предприеме каквото и да е? — Приск сам отговори на въпроса си: — Подозирам, че дълго време няма да имаш вест от Констанций. Той трябва да си възвърне Амида и да разбие Сапор. Това може да се окаже задача, която да го погълне до края на живота му. Междувременно ти ще бъдеш господарят на Запада и в случай, че той умре, ще станеш император.

Евтерий кимна.

— Това е разумното становище, разбира се — каза той. После се усмихна и добави: — Защото открай време е моето становище. Обаче аз смятам, че положението е много по-сериозно. Ти не вземаш предвид Флоренций. По сведения на моите агенти наредено му е той да поеме цялата власт в Галия, щом цезарят остане без армия. Когато това стане, няма да имаме друг избор, освен да се предадем. Откровено казано, аз съм ма мнение, че е по-добре да се съпротивляваме сега, отколкото да чакаме Флоренций да ни унищожи.

Докато те разговаряха помежду си, аз отново се отдръпнах при прозореца и наблюдавах как слънцето, бледо оранжево кълбо, залязва на запад. По бреговете на реката блеснаха нощни огньове. Как да постъпя? Внезапно някой силно похлопа на вратата. Отворих я ядосано и викнах:

— Никой да не ни безпокои…

Но там стоеше Деценций, бледен и задъхан.

— Безкрайно много се извинявам, цезарю — каза той бързо. — Нямаше да те безпокоя, но те са тук!

— Кои, къде? — попитах.

— Не ги ли чуваш? — възкликна Деценций. Зъбите му тракаха от страх.

Всички се смълчахме и се заслушахме в далечния звук: викове на мъже и ридание на жени.

— Бунт! — каза Орибазий.

Той изтича до прозореца и погледна навън. Макар обикновено да се виждаха само реката и краят на острова, като се наведеш, можеше да видиш дървения мост към северния бряг.

— Това е келтският легион. Минават реката и идват насам! — каза той.

Отидох при него на прозореца и в този миг точно под нас се чуха викове: „Цезарят!“ Погледнах надолу и видях цяла центурия пехотинци с извадени мечове. Махаха ми весело с ръце, но гласовете им бяха заканителни.

— Не ни оставяй, цезарю. Задръж ни тук!

Един от войниците, висок свиреп келт с руси мустаци и едно побеляло, сляпо око, вдигна към мен меча си и изрева с одрезгавял от битки глас:

— Здравей, августе! Здравей, Юлиане Августе!

Другите подеха този вик. Отдръпнах се от прозореца. Деценций се обърна към мен:

— Това е измяна! Арестувай тези войници!

Но аз го блъснах настрана и бързо тръгнах към една от стаите, които гледаха към площада. Надникнах през процепа в капака на прозореца. Площадът бе пълен с войници и те съвсем не бяха пияни, както отпървом предполагах. Това действително беше бунт.

Пред двореца личната ми стража стоеше с извадени мечове и насочени копия, но тълпата явно нямаше намерение да ни нападне. Викаха името ми, искаха да се явя и ме уверяваха в своята вярност. Сетне сякаш по даден знак (кой може да каже как изведнъж започват такива неща? Сигурно Хермес е имал пръст в тая работа) ту една група, ту друга започна да вика:

— Августе! Августе! Юлиан Август!

След малко цялата тълпа поде същия вик.

Отдръпнах се от прозореца.

— Нападни ги! — каза Деценций. — Покажи им образа на императора. Няма да смеят да въстанат срещу него.

— В двореца имаме четиристотин войници — рекох. — Навън има около двадесет хиляди. Дори един неопитен войн като мен отбягва схватка при такова числено превъзходство. Що се отнася до образа на императора, сигурно ще го насекат на парчета.