Кон Игълдън: Господари на лъка

— Хората се бият с гордост, господарю. Няма да побегнат, не и докато ги гледаш.

Той видя как стотина от воините на Чингис стигат подножието на хълма и се втурват срещу редиците на дружинниците. На тази височина вятърът беше леден и пронизващ и Кокчу бе завладян от отчаяние и гняв. Беше стигнал твърде далеч, за да падне на някакъв сух хълм, обърнат към студеното слънце в небето. Всички тайни, които беше научил от баща си, и дори повече, можеха да бъдат попилени от удар на меч или стрела. За миг изпита омраза към стария хан, който бе опитал да се съпротивлява на новата сила в степите. Беше се провалил и това го правеше глупак, независимо колко силен беше изглеждал навремето. Кокчу мислено наруга лошия късмет, който продължаваше да го следва.

Ханът на найманите се задъха и махна уморено на хората, които го поддържаха.

— Трябва да си почина — рече той и поклати глава.

— Господарю, те са прекалено близо — отвърна Кокчу. Дружинниците не обърнаха внимание на шамана и помогнаха на хана да се отпусне на един затревен участък.

— Значи сме изгубили? — попита ханът. — Как иначе кучетата на Чингис ще стигнат хълма, освен през мъртвите наймани?

Кокчу не погледна дружинниците в очите. Те знаеха истината не по-зле от него, но никой не искаше да изрече думите и да убие последната надежда на стареца. Долу в ниското земята беше покрита с редици от мъртъвци като кървав надпис в тревата. Ойратите се сражаваха храбро и умело, но в крайна сметка бяха прекършени. Армията на Чингис се движеше плавно, като се възползваше и от най-малката слабост в противниковите редици. Кокчу виждаше как групи от десетки и стотици воини препускат през бойното поле, а командирите им се съобщаваха помежду си със зашеметяваща бързина. Единствено огромната храброст на найманските бойци удържаше бурята, но само тя не беше достатъчна. За миг у Кокчу блесна искрица надежда, когато бойците отново си възвърнаха подножието на хълма. Но те бяха малко на брой, изтощени и бяха пометени при следващата стремителна атака.

— Дружинниците ти все още са готови да умрат за теб, господарю — промърмори Кокчу. Това беше всичко, което можеше да каже. Останалата част от могъщата и страховита до вчера войска бе разбита. Чуваха се виковете на умиращите.

Ханът кимна и затвори очи.

— Мислех, че можем да победим — едва чуто прошепна той. — Ако всичко е свършено, кажи на синовете ми да сложат оръжие. Не искам да умират напразно.

Синовете на хана бяха убити още когато войската на Чингис налетя срещу тях. Щом чуха заповедта, двамата дружинници впериха погледи в Кокчу, като прикриваха мъката и гнева си. По-възрастният изтегли меча си и провери острието му. Вените на лицето и врата му се виждаха ясно като деликатни нишки под кожата.

— Ще отнеса думата ти на твоите синове, господарю, ако ме пуснеш да отида.

Ханът вдигна глава.

— Кажи им да живеят, Мурах. За да видят накъде води всички ни този Чингис.

В очите на Мурах се появиха сълзи и той гневно ги изтри, докато се обръщаше към другия дружинник. Държеше се така, сякаш Кокчу не съществуваше.

— Защитавай хана, сине — тихо рече той. По-младият мъж сведе глава и Мурах постави ръка на рамото му и се наведе напред. За миг челата им се докоснаха. Без да поглежда към шамана, който ги беше довел на хълма, Мурах заслиза надолу по склона.

Ханът въздъхна. Умът му явно бе замъглен.

— Кажи им да пуснат завоевателя да мине — прошепна той. Кокчу гледаше капката пот, която се спусна по носа на стареца и увисна на върха му. — Може би ще прояви милост към синовете ми, след като убие мен.

Кокчу видя как Мурах стига до последната групичка защитници далеч долу. В неговото присъствие те се поокопитиха — изтощени и разбити мъже, които въпреки това вдигнаха глави и се опитаха да не показват страха си. Кокчу ги чу да си викат за сбогом един на друг, докато тръгваха с лека стъпка към врага.

Сред масата воини в подножието на хълма се появи самият Чингис. Доспехите му бяха изпръскани с кръв. Кокчу усети погледа му върху себе си. Потръпна и пръстите му докоснаха дръжката на кинжала. Дали Чингис щеше да пощади шаман, прерязал гърлото на собствения си хан? Старецът седеше с наведена глава, оголил болезнено тънкия си врат. Може би това убийство щеше да осигури живот на Кокчу. Точно в този момент той отчаяно се боеше от смъртта.

Чингис дълго се взира нагоре, без да помръдне, и накрая ръката на шамана се отпусна. Не познаваше този студен воин, появил се от нищото заедно с изгряващото слънце. Кокчу седна до хана и видя как умират последните наймани. Припяваше старо защитно заклинание, научено от баща му, чиято цел беше да привлече врага на своя страна. Бързото повтаряне на думите като че ли освобождаваше напрежението у стария хан.