Кен Фоллетт - Устоите на Земята

Филип застана до вратата и се заслуша. Чу как някой мина през балкона и влезе в залата за аудиенции. Зачуди се колко здрава е вратата на спалнята. Само че мъжът не нападна вратата, а прекоси приемната и заслиза по стъпалата. Филип предположи, че ще отвори вратата на залата отвътре и ще пусне рицарите оттам.

Това даваше на Томас няколко мига отсрочка.

В отсрещния ъгъл на спалнята имаше друга врата, отчасти прикрита от ложето. Филип посочи натам и попита задъхано:

— Накъде води тази?

— Към храмовия двор — отвърна някой. — Но е заключена здраво.

Филип прекоси помещението и опита бравата. Беше заключено.

— Имате ли ключ? — обърна се той към Томас и добави със закъснение: — Милорд архиепископ.

Томас поклати глава.

— Онзи проход изобщо не е използван, откакто го помня — отвърна той с вбесяващо спокойствие.

Вратата не изглеждаше много здрава, но Филип беше на шейсет и три, а грубата сила не му беше присъща. Отстъпи назад и изрита дървото. Кракът го заболя. Вратата се разклати. Филип стисна зъби и я изрита още по-здраво. Вратата зейна.

Филип погледна Томас. Все още нямаше желание да бяга. Навярно все още не беше го осенило, че многото рицари и добре организираният характер на операцията издават убийствено сериозно намерение да му навредят. Но Филип инстинктивно разбираше, че ще е безполезно да се опитва да убеди с плашене Томас да бяга. Вместо това каза:

— Време е за вечернята. Не бива да позволяваме на няколко луди глави да осуетят църковния ритуал.

Томас се усмихна, разбрал че прилагат собствения му аргумент срещу него и стана.

— Много добре.

Филип поведе с облекчение, че е накарал Томас да се задвижи и със страх, че архиепископът все пак няма да се задвижи достатъчно бързо. Проходът водеше надолу по дълго стълбище. Нямаше друга светлина, освен тази, която идваше от спалнята на архиепископа. В края на прохода имаше друга врата. Филип се отнесе с нея по същия начин като с първата, но тази се оказа по-здрава и не се отвори. Започна да я блъска и да вика:

— Помощ! Отворете вратата! Бързо, бързо!

Чу нотката на паника в собствения си глас и положи усилие да остане спокоен, но сърцето му биеше бясно и знаеше, че рицарите сигурно са близо зад тях.

Другите го догониха. Той продължи да блъска по вратата и да вика. Чу Томас да казва: „Достойнство, Филип, моля ви“, но го пренебрегна. Искаше да съхрани достойнството на архиепископа — собственото му нямаше вече значение.

Преди Томас отново да възрази, от другата страна се чу стържене на лост, в ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. Филип изпъшка облекчено. Двама слисани икономи стояха отвън. Единият рече:

— Не знаехме, че тази врата води на някъде.

Филип мина бързо между тях. Озова се в манастирския склад. Запровира се между буретата и чувалите, стигна до друга врата и излезе вън на открито.

Стъмваше се. Беше в южния портик на храмовия двор. В другия край на портика за свое огромно облекчение видя портата, която водеше към северния трансепт на катедралата на Кентърбъри.

Бяха почти в безопасност.

Трябваше да вкара Томас в катедралата, преди Уилям и рицарите му да успеят да ги догонят. Останалите излязоха от складовете.

— В храма, бързо!

— Не, Филип — каза Томас. — Не бързо. Ще влезем в моята катедрала с достойнство.

Искаше му се да закрещи, но отвърна:

— Разбира се, милорд.

Чу злокобния тропот на тежки стъпки в изоставения проход: рицарите бяха проникнали в спалнята и бяха намерили изхода. Знаеше, че най-добрата защита на архиепископа бе достойнството му, но нямаше да навреди да го измъкне от заплахата.

— Къде е архиепископският кръст? — попита Томас. — Не мога да вляза в църквата без моя кръст.

Филип простена отчаяно.

После един от свещениците каза:

— Аз взех кръста. Ето го.

— Носи го пред мен по обичайния начин, моля — разпореди архиепископът.

Свещеникът го вдигна и закрачи сдържано към църковната врата.

Томас го последва.

Свитата на архиепископа влезе преди него, съгласно етикета. Филип мина последен и задържа вратата за него. Тъкмо когато Томас влезе, двама рицари изскочиха от складовете и затичаха по южния портик.

Филип затвори вратата на трансепта. Имаше лост, прибран в дупка в стената до рамката на вратата. Грабна го и го издърпа през вратата.

Огледа наоколо с премалели от облекчение колене и подпря гръб на портата.

Томас прекосяваше тесния трансепт към стъпалата, водещи нагоре към северното крило на канцела, но когато чу лостът да се хлъзга в скобите, изведнъж се спря и се обърна.