Конн Иггульден - Света троица

Трънинг замлъкна и огледа рицарите и мъжете, докато се приготвяше да им даде още няколко наставления. Зърна сина на Пърси и веднага се придвижи, за да застане до него. Томас изпита леко задоволство, поглеждайки отгоре по-ниския мъж.

— Какво има, Трънинг? — попита той, като преднамерено прозвуча студено. Отначало онзи не отговори, просто стоеше там и го оглеждаше, докато дъвчеше белия мустак, провесен над устните му. Майсторът мечоносец беше обучавал и двамата синове на Пърси на тактика и да боравят с оръжие от такава ранна възраст, че Томас не си спомняше време, в което да го е нямало, да не вика ядосано заради някой лош удар или пък да иска да знае кой го е учил да държи щита „като шотландска мома“. Без да напряга паметта си, можеше да се сети за пет кости, които малкият червендалест мъж му беше чупил през годините: две на дясната длан, две пукнати кости в горната част на ръката и една костичка на ходилото, която Трънинг веднъж бе стъпкал в гнева си. Всяка от тях означаваше седмици на болка, поставяне в шини и изпепеляващи упреци за всяко стенание, което изпуснеше през това време. Не че мразеше или се страхуваше от довереника на баща си. Знаеше, че Трънинг е изключително лоялен на рода Пърси и Нортъмбърланд, като някоя свирепа стара хрътка. Но при всичките разлики в положението им Томас, лорд Егремонт, не можеше да си представи, че този човек някога би го приел за равен, да не говорим за по-висшестоящ от него. Самият факт, че баща му бе решил Трънинг да командва нападението, потвърждаваше това. Двете стари копелета бяха сътворени от същото грубо тесто, без капка добрина и милозливост в тях. Нищо чудно, че толкова добре се разбираха.

— Значи, баща ти ти е говорил? Обяснил ти е как ще стане? — рече Трънинг накрая. — Каза ли ти да изпълняваш заповедите ми за всяко нещо, за да те върна у дома жив и здрав, само с няколко драскотини върху тези хубави твои доспехи?

Томас потисна тръпката си, като чу гласа му. Може би заради многото години, дето беше крещял през поля и улици към онези, които тренираше, Трънинг винаги беше прегракнал, думите му се примесваха с дълбоки и свирещи дихания.

— Каза ми, че ти ще командваш, Трънинг, да. До определена степен.

Другият премигна мързеливо, сякаш го претегляше.

— И каква точно ще е тая степен, благородни ми лорде Егремонт?

За свое изумление Томас усети, че сърцето му бие лудо в гърдите и собственото му дишане секва. Надяваше се другият да не е усетил напрежението му, макар и да не му се вярваше, след като го познаваше от толкова отдавна. Въпреки това той заговори твърдо, решен да не остави човека на баща си да вземе връх.

— Дотам, Трънинг, докъдето започва несъгласието ни. Моя е задачата да защитавам честта на рода си. Ти можеш да даваш заповеди: кога да се върви, да се напада и така нататък, но аз ще се занимавам с политиката, с целите на това, с което се захващаме.

Трънинг се вторачи в него, наклони глава на една страна и започна да търка кожата над дясното си око.

— Ако кажа на баща ти, че си раздразнен, ще те накара да дойдеш като кухненски работник, ако изобщо те пусне — рече той с неприятна усмивка. Изненада се, когато младият мъж се обърна с лице и се наведе над него.

— Ако пък ти говориш врели-некипели на стареца, аз наистина ще остана. Да видим колко далеч ще стигнеш от вратата, без начело да бъде син от фамилията Пърси. И тогава, Трънинг, ще си спечелиш Егремонт за враг. Казах ти моите условия. Прави каквото искаш.

Тогава Томас нарочно му даде гръб и се върна при слугите си, като им направи знак да нагласят забралото му и да му капнат капка масло. Усещаше напрегнатия взор на Трънинг и сърцето му продължи да бие бясно, но той беше сигурен в себе си поне за това. Не се огледа, когато майсторът на меча се отдалечи, дори не и за да види дали Трънинг се е запътил към двореца да се оплаче на баща му. Лорд Егремонт свали забралото, за да прикрие изражението на лицето си. И Трънинг, и баща му бяха старци и, независимо от волята и злобата си, старците накрая се оттеглят. Томас щеше да поведе стрелците и мечоносците срещу сватбарите на чичо си с или без Трънинг, нямаше никакво значение. Той разгледа отново малката армия, която баща му беше повикал в служба на рода Пърси. Стотици от тях не бяха нищо друго освен граждани, повикани от феодалния господар. Но независимо дали бяха ковачи, месари или сарачи, всеки един беше обучен с брадвата или лъка от най-ранните си години, за да развива умения, които биха го направили полезен за някой като граф Пърси от Алнуик. Томас се усмихна на себе си, после пак вдигна забралото.