Конн Иггульден - Света троица

— Спокойно, момче. Нека стрелците да поразчистят пътя.

Дотогава вече и двете страни бяха спрели на място, а стрелците се щураха между дърветата, вдигаха във въздуха прах и накацали пеперуди. Беше златна утрин и, макар противникът далеч да надвишаваше силите му, Солсбъри стисна меча и чу как коженото седло проскърца, когато се приведе напред. Имаше около дузина врагове, може би повече, но само един от тях можеше да рискува с толкова голяма армия и разполагаше с парите и хората, които да изпрати срещу него.

„Пърси“, прошепна той на себе си. Надяваше се само старецът да е тук лично, за да го види посечен. Твърде късно беше да се ругае, че не е предвидил това нападение. Беше довел по-голяма военна сила, отколкото всеки друг би сметнал за необходимо, но все пак срещу него идваше истинска армия. Каза си, че е трябвало да се досети как лорд Пърси няма да седи мирно и тихо в Алнуик и да губи имот след имот. Солсбъри познаваше всяка подробност от зестрата на Кромуел. Една от причините да е толкова щастлив, че ги получава, бе точно за да раздразни стареца, който управляваше севера.

Той разтърси глава, отхвърляйки съжаленията и съмненията си. Всичките му мъже бяха добре обучени и фанатично предани. Щяха да се справят.

Томас, лорд Егремонт, гледаше как правите редици от стрелци се юрват напред. През дългото лято тревата бе изгоряла почти до бяло, въпреки това беше толкова висока, че човек трябваше само да падне на коляно, за да се скрие изцяло. Дяволски трудно се бе оказало дори само да открият сватбарската компания на Невил в земи, които едва познаваше. Трънинг бе изпратил предната вечер напред съгледвачи, които се пръснаха във всички посоки и разпростряха мрежите си по-нашироко, докато накрая един от тях се върна на бегом, целият почервенял, и изкрещя новината. Майсторът мечоносец на Пърси бе вдигнал мъжете и ги държеше в готовност да тръгнат, докато Томас още се прозяваше и се оглеждаше наоколо.

Двамата с Трънинг почти не бяха разговаряли, откакто редиците се бяха подредили в двора на Алнуик. Томас все си казваше, че не му е нужно това жилаво човече, но истината беше, че Трънинг наистина знаеше как да организира кампанията. Старите бойци и цивилните граждани чакаха на него да даде наставления, защото той винаги беше на разположение. Не бе кой знае какво умение, доколкото Томас можеше да прецени. Нужно беше само око за дребните неща и избухлив нрав. Чудеше се дали не си въобразява презрението, което се четеше в очите му всеки път, щом погледите им се засичаха. Дори и така да бе, нямаше значение. Откриха сватбарите на Невил и макар войниците им да бяха много повече, отколкото някой от двама им бе очаквал, надмощието по брой им позволяваше да ги избият до крак.

Томас беше в центъра на редицата от конници, които образуваха дясното крило от петстотин бойци, въоръжени с мечове и брадви, вече лъснали от пот от трудния поход призори. Сега, когато стрелците тръгнаха напред, те имаха възможност да си поемат дъх. Жегата поне все още беше само смътна заплаха. По-късно щеше да се превърне в ад, с тежестта на доспехите и оръжието и изтощението от това, че са ги използвали. Лорд Егремонт се захили при тази мисъл, макар изражението му бавно да се смени, щом видя, че Трънинг приближава с коня си и напъхва животното сред чакащите. Тоя никога не спираше; Томас чуваше как прегракналият му глас крещи заплахи към някой нещастник, отклонил се от позиция.

Пред тях шейсетината стрелци изчезнаха из шубраците, настъпвайки всеки сам за себе си в търсене на мишени. Томас нямаше идея дали Невил е довел със себе си лъкове. Ако не беше, неговите сто и двайсет мъже щяха да започнат да ги повалят с копията си, да ги режат на парчета, без да дадат и една жертва от малката му армия.

Чу вик и вдигна очи нагоре, една далечна фигура излезе залитайки от прикритието си. Из откритото поле, дълго може би миля, се разнесоха още крясъци. Виждаше как притичващи фигури спират и сякаш се сгърчват, после продължават напред и пращат стрели. Потръпна, като си представи запъхтените стрелци, дето се озъртаха във всички посоки, чакащи своята внезапна агония — когато ги забележат и ги пронижат с копие. Грозна работа, а и вече стана ясно, че Невил има свои собствени стрелци отпред, които да ги посрещнат с лъковете си.

Той вдиша дълбоко; гледаше като вдървен напред, вместо да се обърне към Трънинг за одобрение.

— Да ги притиснем! С мен, под строй! — викна към редиците си.

Воините стиснаха мечовете и брадвите, а конниците зацъкаха с език, подканяйки конете си да тръгнат бавно напред. Стрелците сигурно бяха стигнали вече до редиците на Невил и имаха обхват да ги поразят.