Георги Божинов - Калуня-каля

— За сермията гайле да нямате. Ей ония сенки там… излегнете се на сенките, пийте си ичкията. И чакайте!

— Не ни е до сенки сега, господине — отвърна човекът. — Ни до ичкии. Гечинмекът ни стои, път ни чака. Дайте баре онова, от ямурлука дето.

Калуньо изсипа торбичката в капелата на джамбазина, грошовете му се видяха сега по-малко от преди. Но за грошовете той не мислеше. Мислеше за жежловци, айдушкия им инат и как да го превие. Ах, онова копиле, Мървака… само да ми падне на ръка, аз да го побарам веднъж…

Той прати зет си да купи чеверме, да хапнат. А пъдаря прати да търси имама.

— Кажи му, че го моля да ми направи чест. За две думи само.

— Само имамът. Дали ще се съгласи? Тряба леко и без много притискане.

Донесоха чевермето, цял овен, заедно с кола му, туриха го на дебел пласт шума, която нашмулиха от орехите. Разкъсаха го, разположиха се наоколо. Дойде и пъдарят. Имама го няма, каза той, но за борбите ше доде… На момчетата Калуньо даде пари и ги пусна да се разшетат из панагира. Каза им да се държат един въз друг и да се не делят. А вечерта да се прибират в Църън. Момчетата скокнаха и скоро потънаха из панагирските навалици. Калуньо и зет му и неколцина от църънците с вилите останаха на сянката да подремнат малко.

… Събуди се, облян в пот — сянката се бе преместила и лежеше опечен на слънцето. Зет му бе станал и поеше конете на потока. Седна да свие цигаро, хвърли поглед към говеждото пазаризце, но там сега нямаше никой. И търговците си бяха отишли. Рано беше, музиката не свиреше. Навалиците се бяха поразбили, панагирът притихнал, обаждаха се тук-там само детски пищялки. Той стана и мина през панагира. На единия край имаше група момчета, разсъблечени до пояс, с тесни кожени гащи до колене. Имамът стоеше сред тях и нещо им говореше. Бяха пехливаните. Калуньо ги огледа — имаше и някои добри. Край тях се навъртаха Менчо и Нано. Дали не се канят и те?… Па нека, нека опитат… Той взе имама настрана. Седнаха и поприказваха малко. След това замина със зет си за Жежла. Не беше зет му човек за тая работа. За тая работа тряба човек гъвкав, усталия и ченелия, да зине и главата да ти замае с приказки, акъла да ти земе. А той — темерутин. Езикът му спънат с букаи. Другите ще кажат сто, той ще каже една, и то ако си я изтеглиш с кука. Па и друго: църънци и жежлевци се караха за една гора, не можеха да си я поделят, мразеха се, а него го знаеха, че е от Църън. Враждата минаваше от прадеди на праунуци и не затихваше никога. Всяка година по един или по двама, от едната и другата страна, отиваха зян за тая гора. Сечеха се като тикви… Не, не беше зет му за тая работа. За тая работа — друг. Гърка може би. Гърка бе отворил сергия на панагира. Калуньо го взе настрана и му прошепна няколко думи. Гърка кимна съгласен. После мина през лозята, Аджията седеше на чардака.

— Сабайле те искам на воденицата! — каза му.

— А лозята?

— Остави тия лозя, вълци ги яли твоите лозя.

— Те, вълците, и без това не ги ядат…

Двамата със зет си минаха край воденицата, завиха нагоре по пътеката, вдълбана като улей от магарешки копита и пепелясала от жегата.

Ще изберем двама-трима почтени старци с бели бради, най-темелни и честни хора, от тях ще почнем. Ако имаш приятели — още по-добре…

Къде приятели у зет му, у тоя темерутин… Честни и почтени. На размирицата се изрина цялата Жежла, с децата и старците. Селото се напълни с яма. А сега от инат и на панагира няма да слезе. Така е. Кой открадне от комшията си гердан — нощем го носи… И ето ги пак къщите, наредени като подкова, сиви каменни, сиви дървени, сиви тикли и зелени ръженици, поникнали от ръженичавите покриви. По в трапа, сред подковата — джамийката с късо дървено минаре, щръкнало като чибуче. Ходжа си нямаха. Урука идваше по някой път, от Рамазан на Курбан, да отслужи…

Минаха из няколко къщи, приказваха с неколцина. Приказваше Калуньо, зет му стоеше настрана и държеше конете, сигур само за това го и биваше. Слушаха го, навели глави, климаха с главите и не казваха нищо. Ни да, ни не. Спря пред една група старци, седнали на земята и подпрени на дувара, с тояжките между коленете — на бавен старешки моабет. Калуньо стъпи на колене пред тях, направи теманета, даде тютюнец на ония, които имаха загаснали чибучета — да ги натъпчат. Старците млъкнаха и го загледаха любопитно: такъв каяфетлия човек, пък прави теманета на дриплювци.

— Слушайте, ей, вие — каза им, — вие, такива-онакива, стари хора, мъдри хора, хора видели и патили… Бива ли? Може ли? Разсипахте цяло едно каурско село, ометохте го, със земята го сравнихте, рало да мине през селото… Ислямът има шест заповеди, шестата е мерхамет. Милосърдие. Върнете нещо на селото, дайте на сираците му, ако ги има — нали и те са живи души?… Бива ли така, може ли така? Ами ако утре с вас стане така? Помислете!…