Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

— Напомня ми за пиеските, които тя поставяше с мен и Гретел — каза Бруно, като извърна поглед от Шмуел и го зарея нанякъде, защото се сети за онези дни в Берлин, част от малкото спомени, които отказваха да избледнеят. — Спомням си как тя винаги знаеше кой е най-подходящият костюм за мен. Щом влезеш в костюма, стига да е подходящо избран, все едно влизаш под кожата на човека, когото играеш — така ми повтаряше. И сега аз това правя, нали? Правя се на човек от другата страна на оградата.

— Искаш да кажеш на евреин — рече Шмуел.

— Да — отвърна Бруно, като взе малко неловко да пристъпя от крак на крак. — Точно така.

Шмуел посочи краката на Бруно и тежките му ботуши, които беше обул у дома.

— И тях трябва да оставиш тук — каза му той.

Бруно го изгледа ужасен.

— Ами калта — каза. — Не очакваш, че ще тръгна бос, нали?

— По тях ще те познаят — каза му Шмуел. — Нямаш избор.

Бруно въздъхна, но знаеше, че приятелят му е прав, затова си свали ботушите и чорапите и ги остави до купчината дрехи на земята. Отначало се почувства ужасно при допира на босите му крака с толкова много кал; стъпалата му потънаха чак до глезените и всяко изваждане на краката ставаше все по-трудно. Но след малко това взе да му харесва.

Шмуел се пресегна и повдигна долния край на телената ограда, но само на известна височина, при което на Бруно не му оставаше нищо друго, освен да се изтърколи под мрежата, след което цялата му раирана пижама се накаля. Погледна се и се изсмя. Никога през живота си не е бил толкова мръсен и това страшно му хареса.

Шмуел също се усмихна и двете момчета застанаха някак неловко едно до друго и останаха така за миг, несвикнали да бъдат от една и съща страна на оградата.

На Бруно му се прииска да прегърне Шмуел, за да му покаже колко много го харесва и колко приятно му е било през изминалата година да си говори с него.

На Шмуел също му се прииска да прегърне Бруно, за да му благодари за многото добрини, които му беше направил, за подаръците от храна и за това, че ще му помогне да намери Папа.

Но двамата не се прегърнаха, вместо това поеха навътре в лагера — разстояние, което Шмуел беше изминавал почти всеки ден в продължение на година, откакто за пръв път беше успял да се скрие от погледа на войниците и да се добере до тази единствена част в Аут-швиц, в която те не патрулираха непрекъснато; мястото, където имаше късмета да срещне приятел като Бруно.

Бързо стигнаха целта си. Бруно се ококори озадачен от нещата, които видя. Преди, когато си мислеше, той винаги си представяше бараки пълни с щастливи семейства и как някои от тях седят привечер отпред в люлеещи се столове и си разказват истории за това, как всичко е било по-хубаво, когато са били малки, как се отнасяли с повече уважение към възрастните, а не като днешните деца. Представяше си, че всички момичета и момчета, които живеят тук, играят тенис или футбол, разделени на групи, или скачат на въже, или рисуват квадрати по земята, за да играят на дама.

Представяше си, че по средата ще има магазин, може би и малко кафене, като онези, които беше виждал в Берлин; дори се чудеше дали пък няма да има и сергии с плодове и зеленчуци.

Но както се оказа, всички неща, които си беше представял, не съществуваха.

Нямаше възрастни в люлеещи се столове отвън, нито веранди за столовете.

Децата не играеха по групички.

И не само че нямаше сергии с плодове и зеленчуци, но нямаше и кафене, което да прилича на онези, които беше виждал в Берлин.

Вместо това имаше много хора, които седяха скупчени на групи или стояха прави и изглеждаха ужасно тъжни; всички те имаха нещо общо: до един бяха ужасно слаби, очите им — дълбоко хлътнали, главите им — обръснати, което, както реши Бруно, значеше, че и тук е имало епидемия от въшки.

В един ъгъл Бруно зърна трима войника, които сякаш отговаряха за група от около двайсетина мъже. Крещяха им нещо, неколцина от мъжете паднаха на колене и останаха така с наведени глави, които прикриваха с ръце.

В друг ъгъл видя повече войници, които се мотаеха безцелно и се смееха, като от време на време поглеждаха към цевите на автоматите си и се прицелваха напосоки, без да стрелят.

Всъщност накъдето и да погледнеше, виждаше два вида хора: едните щастливи, смеещи се, крещящи войници в униформа или нещастни, плачещи хора в раирани пижами, повечето от които стояха и гледаха в празното пространство като заспали.

— Тук май не ми харесва — каза Бруно след малко.