Джон Бойн - Момчето в раираната пижама

Като видя фигурата да се приближава към него, лицето на Бруно разцъфна в усмивка и той седна на земята, после извади от джоба си парчето хляб и ябълката, които беше задигнал, за да ги даде на Шмуел. Но дори от разстояние забеляза, че приятелят му изглежда още по-нещастен от обикновено, а когато стигна до оградата, не посегна към храната с обичайната си нетърпеливост.

— Мислех, че вече никога няма да дойдеш — каза му Бруно. — Бях тук вчера и по-предишния ден, но теб те нямаше.

— Съжалявам — каза Шмуел. — Случи се нещо.

Бруно го погледна и присви очи, като се опитваше да отгатне какво може да е то. Дали пък и на Шмуел не му бяха казали, че трябва да се връща у дома; в края на краищата такива съвпадения не са рядкост, също като факта, че и двамата са родени в един и същ ден.

— Е? — попита Бруно, — какво се е случило?

— Папа — каза Шмуел. — Не можем да го намерим.

— Не можете да го намерите ли? Много странно. Искаш да кажеш, че се е изгубил.

— Предполагам — отвърна Шмуел. — Беше тук в понеделник, след което тръгна, заедно с други мъже, да работи по някаква задача и никой от тях не се върна.

— Не е ли драснал едно писмо? — попита Бруно. — Или пък да е оставил бележка да каже кога ще се върне?

— Не — отговори Шмуел.

— Колко странно — рече Бруно. — Търсил ли си го? — попита след миг.

— Разбира се — каза Шмуел и въздъхна. — Направих това, за което ти непрекъснато говориш. Заех се да разузная всяко кътче.

— И нищо?

— Нищо.

— Виж ти, това е много странно — продължи Бруно. — Но, според мен, има едно просто обяснение.

— И какво е то? — попита Шмуел.

— Предполагам, че мъжете са отведени да работят в друг град и трябва да останат там няколко дни, докато си свършат задълженията. А тук пощата и без това не е никак редовна. Предполагам, че всеки момент ще се появи.

— Надявам се — каза Шмуел, който беше на ръба да се разплаче. — Не знам какво ще правя без него.

— Мога да попитам Татко, ако искаш — обади се Бруно предпазливо с надеждата, че Шмуел няма да каже „добре“.

— Не мисля, че има смисъл — каза му Шмуел, което, за голямо разочарование на Бруно, не беше и категоричен отказ от предложението.

— Защо да няма? — попита го. — Татко е много добре осведомен за всичко, което става от вашата страна на оградата.

— Мисля, че войниците не ни харесват — каза Шмуел. — Ами — добави той през нещо като смях, доколкото можеше да събере сили за такова нещо. — Знам , че не ни харесват. Мразят ни.

Бруно едва не падна от изненада.

— Сигурен съм, че не ви мразят — каза.

— Напротив, мразят ни — каза Шмуел, наведе се напред, очите му се присвиха и леко се озъби в гнева си. — Но в това няма нищо лошо, защото и аз ги мразя. Мразя ги! — извика яростно.

— Но не мразиш Татко, нали? — попита Бруно.

Шмуел прехапа устни и нищо не каза. Беше виждал бащата на Бруно неведнъж и не можеше да разбере как е възможно такъв човек да има син, който е толкова добър и мил.

— Както и да е — рече Бруно след известна пауза, тъй като не искаше да продължават да говорят на тази тема. — И аз имам да ти съобщя нещо.

— Така ли? — попита Шмуел и го погледна с надежда.

— Да. Връщам се в Берлин.

Шмуел зяпна от учудване.

— Кога? — попита със задавен глас.

— Ами, днес е четвъртък — каза Бруно, — а ние тръгваме в събота, след като се наобядваме.

— За колко време? — попита Шмуел.

— Завинаги, така мисля — рече Бруно. — На Мама не й харесва в Аут-швиц, казва, че не е място, в което да отглеждаш две деца. Така че Татко остава тук да работи, защото Фюри има големи планове за него, но останалите се връщаме у дома.

Каза думата „дом“, въпреки че вече не знаеше къде точно е неговият дом.

— Значи няма повече да те видя, така ли? — попита Шмуел.

— Е, някой ден, защо не — каза Бруно. — Можеш да дойдеш да прекараш ваканцията си в Берлин. В края на краищата няма да останеш тук завинаги. Нали така?

Шмуел поклати глава.

— Предполагам, че няма — каза тъжно. — Когато си отидеш, няма да има с кого да си говоря — добави.

— Няма — каза Бруно. Искаше му се да довърши изречението си с: „И ти ще ми липсваш, Шмуел“, но се притесни и замълча срамежливо. — Значи утре е последният ден, в който ще се видим — продължи той. — Тогава ще се сбогуваме. Ще се опитам да ти донеса нещо вкусно за ядене.

Шмуел кимна, но не успя да намери думи, с които да каже колко му е мъчно.

— Ще ми се, поне да си бяхме поиграли заедно — обади се Бруно след дълго умълчаване. — Поне веднъж. Да има за какво да си спомняме.