Рута Сепетис - Сол при солта

Тряс.

Срамът е ловец.

Реших да си почина. Разполагах с малко време, нали? Промъкнах се по студената, твърда почва до дъното на пещерата. Земята трепереше. Войниците бяха наблизо. Трябваше да продължа да вървя, но бях много уморена. Бяха постъпили добре, закривайки с клони отвора на хранилището в гората. Никой нямаше да го открие толкова далече от пътя. Нали така?

Нахлупих розовата вълнена шапка върху ушите си и придърпах яката на палтото си, за да си загърна врата. Макар че бях скрита под катовете от дрехи, януарските зъби хапеха здраво. Пръстите ми бяха станали безчувствени. Залепналите и замръзнали върху яката ми кичури коса се късаха, когато си обръщах главата настрани. Започнах да си мисля за Аугуст.

Очите ми се затвориха.

А после се отвориха.

Пред мен беше застанал руски войник.

Той се наведе напред с фенерче в ръка и заби пистолета си в рамото ми.

Подскочих и се отдръпнах панически.

— Фройлайн — изрече войникът, радостен, че съм жива. — Komme , фройлайн. На колко си години?

— На петнайсет — прошепнах.

— Моля те, не се плаши, аз не съм германец. Nicht Deutsche.

Той не слушаше, не разбираше или му беше безразлично. Насочи пистолета си към мен и ме ритна в плезена.

— Ш-ш-шт, фройлайн — добави и пъхна пистолета под брадичката ми.

Започнах да му се моля. Закрих си корема с ръце и се молех.

Той се приближи плътно до мен.

Не. Това нямаше да се случи. Извърнах глава.

— Застреляй ме, войнико. Моля те.

Тряс.

Страхът е ловец.

Но ние, смелите воини, пропъждаме страха, като го перваме с китката си. Смеем се в лицето му, изритваме го като попаднал на улицата камък. Да, Ханелоре, аз съчинявам тези писма първо наум, понеже не мога да изоставям моряците си толкова често, колкото мисля за теб.

Ти би се гордяла със своя бдителен приятел, моряка Алфред Фрик. Днес спасих една млада жена, която щеше да падне в морето. Не бях направил кой знае какво, но тя ми беше толкова благодарна, че се притискаше в мен и не искаше да ме пусне.

„Благодаря ти, моряко.“ Пламенният ѝ шепот дълго звучеше в ухото ми. Жената беше красива и миришеше като пресните яйца, но аз съм срещал много благодарни и красиви момичета. Ти обаче не бива да се притесняваш. Мислите ми са изпълнени изцяло с теб и с червения ти пуловер. О, колко нежно и непрестанно си мисля за своята Ханелоре и за дните, белязани от червения пуловер!

Чувствам облекчение от факта, че не си тук и не виждаш какво става. Твоето състрадателно сърце не би могло да понесе коварните условия в пристанището на Готенхафен. В момента охранявам опасни експлозиви. Служа достойно на Германия. Макар и едва седемнайсетгодишен, аз съм много по-храбър от моряците, които са два пъти по-възрастни от мен. Говори се, че се подготвя награждаването ми, но аз съм твърде зает да се бия за фюрера, за да се занимавам с получаване на ордени. Казах им, че ордените са за мъртвите. Ние трябва да се бием, докато сме живи!

Да, Ханепоре, ще го докажа на цяла Германия. Аз наистина нося героя в себе си.

Тряс.

Прекъснах мисловното си писмо и клекнах в склада с боеприпасите с надеждата никой да не ме открие. Не исках да изляза навън.

Стоях в хранилището в гората с пистолет, насочен към мъртвия руснак. Тилната кост се беше отделила от черепа му. Претърколих го, за да го сваля от жената.

Тя не беше жена. Беше момиче с розова вълнена шапка. И беше припаднала.

Прерових замръзналите джобове на руснака и извадих цигари, манерка, голяма наденица, обвита в хартия, пистолет и патрони. На всяка китка войникът носеше по два часовника — трофеи, събрани от жертвите му. Не ги докоснах.

Клекнах в единия ъгъл на хранилището и огледах студеното помещение. Търсех храна, но не открих нищо. Прибрах пистолета и патроните в раницата си, като внимавах да не смачкам обвитата в плат кутия. Кутията. Нима беше възможно нещо толкова малко да притежава такава сила? За много по-маловажни неща бяха водени войни. Наистина ли бях готов да умра за нея? Загризах изсъхналата наденица, наслаждавайки се на вкуса на слюнката, изпълваща устата ми.

Земята потрепери леко.

Руснакът не беше сам. Щяха да се появят и други войници. Трябваше да се махна от това място.

Отворих манерката на войника и я приближих до носа си. Водка. Разкопчах палтото, а после ризата си и излях част от алкохола върху хълбока си. Болката беше толкова силна, че пред очите ми сякаш избухна светкавица. Разкъсаната плът се съпротивляваше — свиваше се и пулсираше. Поех си въздух, потиснах надигащия се в гърлото ми вик и излях останалия алкохол върху дълбоката рана.