Иван Ефремов - Атинянката Таис

Внезапно досетил се, той извика:

— Коя си ти?

Веселите сиви очи се присвиха от сдържан смях.

— Веднага те познах, макар че приличаше на мокра… кокошка. Ти си слуга на македонския цар. Къде го загуби, него и спътниците му?

«Не съм му слуга, а приятел» — щеше гордо да каже Птолемей, но се сдържа, не желаеше да издаде опасната тайна.

— Но как си ни видяла?

— Вие четиримата бяхте при стената, четяхте предложенията за срещи в Керамик. А ти дори не ме забеляза. Аз съм Таис.

— Таис ли? Ти? — Птолемей не намери думи.

— Какво те учудва?

— Прочетох, че някой си Филопатор предлага на Таис талант — стойността на цяла трирема, и тя не е определила часа на срещата. Започнах да търся тази богиня…

— Висока, златокоса, с гълъбови очи на Тритонида, която краде сърца, така ли?

— Да, да, как позна?

— Не си ти първият, далеч не си първият. Но прощавай още веднъж, конете ми се застояха.

— Почакай! — извика Птолемей, чувствувайки, че не може да се раздели с девойката. — Къде живееш? Мога ли да дойда при тебе? С приятели?

Таис изпитателно и сериозно погледна македонеца. Очите и, загубили веселия си блясък, потъмняха.

— Ела — отговори тя, след като помисли малко, — ти каза, че знаеш Керамик и Царската Стоа. Между Керамик и Хълма на нимфите, на изток от Хамаксит, има големи градини. В края им ще намериш моя дом — две маслини и два кипариса! — Тя внезапно спря и като кимна на прощаване, се скри сред скалите. Утъпкана пътечка водеше нагоре.

Птолемей се наведе, изтърси пясъка от изсъхналите си коси, бавно излезе на пътя и скоро се озова недалече от Дългите стени на Мунихион. Към гористите склонове на планините, обгърнати вече от привечерна синкава омара, се виеше опашка от прах след колесницата на Таис. Младата хетера имаше чудесни Коне — бързо се носеше двуконният ѝ впряг.

Груб вик отзад накара Птолемей да отскочи. Край него премина друга колесница, управлявана от огромен беотиец. Изправеният до него контешки облечен младеж с развяващи се кичури къдрави коси, със зла усмивка удари Птолемей с бич на дълга дръжка. Бичът болезнено опари едва прикритото тяло на македонеца. Оскърбителят не знаеше, че има работа със закален воин. В миг Птолемей грабна камък — имаше ги много от двете страни на пътя — и като го хвърли подире му, улучи атинянина във врата под тила. Бързината на отдалечаващата се колесница смекчи удара. Все пак оскърбителят падна и щеше да се изтърси, ако коларят не го задържа и не спря конете. Той обсипа Птолемей с проклятия, крещейки, Че е убил богатия гражданин Филопатор и подлежи на наказание. Разяреният македонец захвърли плаща, издигна над главата си камък, тежък един талант, и тръгна към колесницата. Коларят, преценил могъщите мускули на македонеца, изгуби желание да се бие. Поддържайки господаря си, който вече идваше на себе си, бързо се отдалечи, сипейки заплахи и проклятия с цялата сила на гръмливия си глас.

Птолемей, успокоен вече, захвърли камъка, взе плаща и бързо закрачи по крайбрежната пътечка, която се катереше напряко по един рид и съкращаваше широкия завой на коларския път. Нещо се въртеше в ума му и го караше да си припомни: «Филопатор» — така викаше коларят, дали не е същият, който е писал на стената на Керамик предложение за Таис? Птолемей доволно се усмихна: излиза, че в лицето на оскърбителя си бе спечелил съперник. Наистина македонецът не можеше да обещае на хетерата за кратка връзка талант сребро като Филопатор. Може би само няколко мини? Но той бе слушал твърде много за Таис, за да се откаже лесно от нея. Въпреки че беше на седемнадесет години, тя се смяташе знаменитост на Атина. За умението ѝ в танците, образованието и особената ѝ привлекателност я бяха нарекли «четвъртата Харита». Гордият македонец нямаше да моли за пари роднините си. Александър, като син на напуснатата от цар Филип жена, също не би могъл да помогне на приятеля си. Военната плячка след битката при Херонея не бе голяма. Филип, който много се грижеше за своите воини, я подели така, че на другарите на царския син се падна не повече, отколкото на последния пехотинец. И на всичко отгоре изпрати Птолемей и Неарх в изгнание, разделяйки ги от сина си. Те се срещнаха едва тук, в Атина, повикани от Александър, когато баща му го изпрати с Хефестион да види Атина и да се прояви. И макар атинските присмехулници да казваха, че «от вълк може да се роди само вълче», действително елинската красота и големият ум на Александър направиха впечатление на виделите и патили граждани на «Очите на Елада», на «Майката на изкуствата и красноречието».