Иван Ефремов - Атинянката Таис

Западният вятър се засилваше. Тежките маслиненотъмни от вечерното небе вълни тътнеха, разбивайки се в брега. Неарх с Александър и Хефестион плуваха далече напред, а Птолемей, който плаваше по-лошо и беше по-тежък, започна да губи сили, особено когато Колиадският нос вече не го прикриваше от вятъра. Той не смееше да се отдалечи от брега, страхуваше се да се приближи до разпенените край мрачно чернеещите скали вълни и се сърдеше на изоставилите го другари. Критянинът Неарх, мълчалив и упорит, ненадминат плувец, никак не се страхуваше от буря, на него и през ум не му минаваше, че да се преплува Фалеронският залив от нос до нос, е опасно в такова време за несвикналите с морето македонци. Но Александър и неговият верен Хефестион, атинянин, и двамата страшно упорити, устремени след Неарх, съвсем забравиха за загубилия се сред вълните другар.

«Посейдонов бик» — грамадна вълна вдигна Птолемей на своите «рога». От тази височина македонецът забеляза малко заливче, заградено от остри каменни грамади. Птолемей престана да се бори и отпуснал натежалите си рамена, закри глава с ръце. Гмурна се под вълната, молейки Зевс да го насочи в прохода между скалите и да не се удари.

Вълната се разби с оглушителен трясък и го изхвърли върху пясъка, по-далеч от обикновена вълна. Заслепен и оглушал, Птолемей, извивайки се, изпълзя няколко лакътя, внимателно се изправи на колене и най-после стана, като залиташе и разтриваше бучащата си глава. Сякаш вълните още го блъскаха и на земята.

През шума на прибоя той дочу наблизо смях. Птолемей се обърна така рязко, че залитна и отново падна на колене. Смехът прокънтя съвсем близо.

Пред него стоеше средна на ръст девойка, явно току-що излязла на брега. Водата още се стичаше по гладкото ѝ мургаво от загара тяло, струеше от мокрите ѝ гъсти тъмночерни коси, тя бе навела глава настрани и изстискваше с ръка виещите се къдрици.

Птолемей се изправи с целия си огромен ръст и твърдо застана на земята. Погледна девойката в лицето и срещна веселия и дързък поглед на сивите ѝ, изглеждащи синкави от морето и небето очи. Не бяха боядисвани, защото всичко изкуствено би било измито от бурните вълни на Егейско море, черните ресници не се наведоха и не трепнаха пред пламенния и властен поглед на сина на Лаг, който, двадесет и четири годишен, беше вече прочут като покровител на жените в Пела, столицата на Македония.

Птолемей не можеше да откъсне поглед от непознатата, която беше изникнала от пяната и шума на морето като богиня. Бакъреното ѝ лице, сивите очи и синкавочерните коси бяха съвсем необичайни за атинянка и поразиха Птолемей. По-късно той разбра, че бакъреният загар на девойката ѝ позволяваше да не се страхува от слънцето, което толкова плашеше атинските елегантни дами. Атинянките почерняваха твърде силно, ставаха също като лилавобронзовите етиопки и затова избягваха да излизат без покривала. А тази — с бакърено тяло като Цирцея или една от легендарните дъщери на Минос със слънчева кръв, стои пред него с достойнството на жрица. Не, не е богиня, разбира се, и не е жрица тази средна на ръст, съвсем млада девойка. В Атика, както и в цяла Елада, избираха жриците измежду най-високите светлокоси красавици. Но откъде са тази спокойна увереност и отмерените ѝ движения, като че ли е в храм, а не на пуст бряг, гола пред него, като че ли е оставила всичките си дрехи на далечния нос Фоонт? Харитите, които даряват жените с магическа очарователна привлекателност, се въплъщаваха в средни на ръст девойки, но те бяха винаги неделимо трио, а тук тя беше сама!

Птолемей не успя да довърши мислите си, когато иззад скалата се появи робиня с червен хитон, сръчно обви девойката с груба тъкан и започна да изтрива тялото и косите ѝ.

Птолемей зиморничаво потрепера. Разгорещен от борбата с вълните, той започна да изстива — вятърът днес бе остър и за закаления от сурово възпитание македонец.

Девойката отметна косите от лицето си и внезапно по момчешки свирна през зъби. Изсвирването се стори на Птолемей презрително и дръзко, съвсем неподобаващо на моминската и красота.

Отнякъде изникна момче и недоверчиво се втренчи в Птолемей. Македонецът, по природа наблюдателен, развил тази си способност като ученик при Аристотел, забеляза как детските пръсти се вкопчиха в дръжката на къс кинжал, който стърчеше от гънките на облеклото му. Девойката продума нещо тихо, заглушено от плясъка на вълните, и момченцето изтича. Веднага се върна и вече приближило се доверчиво до Птолемей, му подаде къс плащ. Птолемей се зави с него и подчинявайки се на мълчаливата молба на девойката, се обърна към морето. След миг зад гърба му се чу прощалното: «Хайре!» Птолемей се обърна и избърза към непознатата, която затягаше пояса си не под гърдите, а по критски обичай на талията си, също така удивително тънка, както у древните жителки на приказния остров.