Иван Ефремов - Атинянката Таис

Нищо, че не е намерил рая, все пак се бил срещнал с мъдрост, която много се различавала от целия начин на мислене на неговия народ — така се утешаваше жълтоликият.

Таис без желание се раздели с пътешественика. Той отказа да начертае каквито и да е карти и да означи разстоянията, преди да се е видял с Александър.

И пак неотразимото очарование на атинянката сломи сдържаността на пътешественика. Той поверително ѝ каза, че вместо рай и Дракони на мъдростта е срещнал благоразположени, добри хора, които живеели в каменни сгради по склоновете на много високи планини, при изворите на най-голямата река в Небесната страна — Синята. Тези хора се считали за последователи на велик индийски мъдрец, който учел да вървят винаги по средния път между две крайности, между доброто и злото, между светлината и сянката, защото всичко на света се променя с време. Онова, което е добро, става лошо и, обратно — злото се превръща в добро. Той искал да остане ученик на мъдреците, но те го изпратили по-далече на запад, там, където нищо не знаят за големите страни на Изток, но се бил явил човек, който имал силата да съедини Изтока със Запада чрез върховете на мъдростта у единия и у другия. Той трябвало да види този човек, великия пълководец Александър, да му разкаже за пътищата и страните, които се простират отвъд Покрива на света, ако той бил толкова умен и прозорлив, както били слушали за него последователите на Средния път!

— Ами ако не е? — бързо запита Лизип.

— Тогава няма да откривам нищо — безстрастно отговори пътешественикът.

— Могат да узнаят със сила — настояваше ваятелят.

Жълтоликият се усмихна презрително.

— Пътят е дълъг, разстоянията огромни, планините и пустините безводни, със страшни ветрове. Една малка неточност в указанията ще се открие едва години по-късно, а ще ги отклони на хиляди стадии към гибел — и пътешественикът се разсмя неочаквано с писклив, пресеклив смях.

Неочаквано в Екбатана пристигна огромен керван, изпратен от Александър иззад най-високия хребет на Парапамиза. В подножието на блестящи от лед върхове, двойно по-високи от Олимп или още по-грандиозни, за всеобщ възторг македонската армия, по-точно онази част от нея, начело на която беше лично Александър и Птолемей, попаднала на обрасли с бръшлян хълмове. Сред тях бе разположен град Ниса. И бръшлянът, и името на града доказваха, според мнението на Александър, че тук се е бил спрял бог Дионис в края на своя път към Индия. Жителите на тукашните места не бяха тъмни, а с леко медно оцветяване на кожата, не приличаха на другите племена, без съмнение бяха дошли от запад. Македонците бяха поразени и от многобройните стада прекрасен добитък, особено биковете — с дълги рога, огромни и на петна. Керван от тези бикове царят незабавно изпрати на запад за Македония. Само три четвърти от животните стигнаха в Екбатана. Таис с примряло сърце обикаляше да гледа биковете, развълнувана повече от тях, отколкото от писмото на Птолемей. С мъка атинянката се откъсна от великолепните бикове. Те щяха да си отпочиват два месеца на планинското екбатанско пасбище преди да предприемат прехода до Тир и да отплават за родината на Александър.

Биковете приличаха на знаменитата критска порода, използувана за свещените игри. Пришълците от Запад, според преданието на индийския ваятел, са могли да бъдат критяни. Лизип се съгласи, че е възможно подобно тълкуване. Митовете за Дионис водят началото си от толкова дълбока древност, колкото и Крит. Великият художник добави, че може би и пътешествието на Дионис в Индия не е нищо друго, освен бягството на спасилите се от Крит хора. Атинянката заскача от възторг и разцелува Лизип за интересното мнение.

Тя отиде у дома си да прочете писмото на Птолемей. В писмата му от Согдиана и Бактриана се беше отразило натрупалото се раздразнение и умора. Последното писмо, напротив, напомняше предишния Птолемей, Без цветисти мечти, предчувствувайки бъдещите сериозни работи, военачалникът, който стоеше сега начело на съветниците на Александър, очакваше, че походът скоро ще завърши.

И наистина след празненствата в Ниса и светкавичното превземане на планинската крепост Аорнос те отминаха тривърхата планина Мера, много близка до границите на Ойкумене според изчисленията на географите и водачите и се спуснаха в Сват. Там дошъл пратеник на Хефестион, довел своите конни и пехотни сили и обози под началството на Кратер до брега на Инд. Хефестион се заел както обикновено с направата на плаващ мост през немного широката тук река, която според мнението на Аристотел и Александър изтичала в Източния океан. Неарх с конницата агриани побързал да стигне там, като събрал всички опитни в корабостроителството финикийци, йонийци и киприоти, за да построи съдове за плаването на изток.