Артуро Перес-Реверте - Чиста кръв

— Някой ден ще те убият, Диего.

— Може би. И навярно ще се наложи да го сториш ти.

Сега Алатристе беше този, който се усмихваше под гъстите си войнишки мустаци. Видях, че Салданя клатеше глава с комично униние.

— По-добре — каза той, — да сменим темата.

Беше вдигнал леко ръка и докосна за миг рамото на капитана; кратък, почти рязък жест, спомен от суровите времена, скрепили приятелството им.

— Хайде, покани ме на едно питие.

Това беше всичко. Подир няколко крачки се спряхме пред кръчмата „При ковачите“. Тя беше пълна, както винаги, с лакеи, оръженосци и застаряващи жени, готови срещу заплащане да изпълняват ролята на дуени, майки или лели. Една девойка постави на изцапаната с вино маса две чаши с вино от Валдеморо, което Алатристе и полковникът от полицията тутакси обърнаха, защото от толкова много приказки бяха ожаднели. Тъй като още не бях навършил четиринадесет години, трябваше да се задоволя с чаша вода от огромната делва. Капитанът не ми позволяваше да пия вино, освен в попарите, с които обикновено закусвахме — невинаги имахме пари за топъл шоколад, — или когато решеше, че не съм добре със здравето, за да си възвърна цвета. Затова пък Каридад ла Лебрихана ме гощаваше скришом с филии хляб, напоени с вино и захар. Бях пристрастен към тях като малък, защото често ни липсваха монетите, с които можехме да си купим сладкиши. Що се отнася до виното, капитанът казваше, че ще има време да пия до пръсване, ако желая, и че за един мъж никога не било прекалено късно да започне с това; и добавяше, че не малко свестни хора сред познатите му свършили, погубени от Бакхусовия еликсир — всичко това той не изговаряше наведнъж, защото, мисля, вече съм споменавал, че Диего Алатристе не беше словоохотлив, и често казваше повече с мълчанията си, отколкото с думи. Вярно е, че по-късно, когато и аз станах войник и какво ли не още, съм прекалявал сегиз-тогиз с пиенето. Ала е истина, че винаги съм се ограничавал в този порок, който при мен никога не се и превърна в такъв — имал съм други, по-лоши — а си остана само средство за ободряване и временно развлечение. И мисля, че дължа умереността си на капитан Алатристе, макар че в тази насока той никога не ме бе поучавал с помощта на личния пример. Напротив, спомням си добре дългите му и мълчаливи пиянства. За разлика от други, той не надигаше много-много чашите, когато беше в компания, радостта също не го караше да посяга към виното. Той пиеше бавно, вглъбено и меланхолично; а когато виното започваше да му действа, затваряше уста и избягваше присъствието на приятелите си. Всъщност всеки път, когато си го представям пиян, го виждам в спомените си сам, в нашата малка къща на улица „Аркабуз“, в пристройката, гледаща към задния двор на кръчмата „Дел Турко“ — седнал неподвижно пред чашата, каната или бутилката, вперил очи в стената, на която висяха шпагата, камата и шапката му, сякаш съзерцаваше картини, които единствено той би могъл да възкреси с цената на упорито мълчание. А по начина, по който свиваше устни под гъстите си мустаци, се осмелявах да отсъдя, че онези картини не бяха такива, каквито човек би съзерцавал или оживявал в паметта си с удоволствие. Ако е истина, че всеки човек е съпътстван от своите призраци, то призраците на Диего Алатристе-и-Тенорио не бяха нито благоразположени, нито дружелюбни, нито приятна компания. Но както понякога съм го чувал да казва, свивайки рамене по онзи толкова свойствен за него начин, едновременно примирено и безразлично, всеки истински мъж може да избере как и къде да умре, но никой не избира нещата, които си спомня.

Обменът на клюки по парадното стълбище на „Сан Фелипе“ беше в разгара си. Стълбите и терасите на църквата, граничеща с улица „Майор“ гъмжаха от хора, които говореха на групички, разхождаха се, поздравяваха познатите си или отиваха да се облегнат на перилата на прословутото стълбище, за да зяпат колите и минувачите, разхождащи се по централната улица. Там Мартин Салданя се раздели с нас; ала ние не останахме за дълго сами, защото след малко се срещнахме с Фадрике Едноокия, аптекарят от Пуерта Серада, и с преподобния Перес, който също идваше от фиестата с биковете, и ги възхваляваше възторжено. Именно преподобният, поради факта, че се бе оказал най-близо, излязъл да даде последно причастие на немския гвардеец, когото харамският бик беше изпратил да се представи пред Бога. Йезуитът разправяше подробностите по случая, отбелязваше, че в ложата си младата кралица, французойката, била видимо разстроена, а нашият господар, кралят, взел галантно ръката й, за да й вдъхне сили. Тъй или иначе, кралицата останала в Каса де ла Панадерия вместо да се оттегли, както мнозина очаквали да стори; и жестът бил толкова високо оценен от публиката, че щом кралете се изправили в края на спектакъла, хората ги дарили с бурни овации, в отговор на които Фелипе Четвърти, какъвто си беше млад и изискан, отвърнал, сваляйки за миг шапката си.