Артуро Перес-Реверте - Чиста кръв

— Навярно така ще е по-добре — Салданя гледаше настойчиво Алатристе. — Мадрид стана опасен… Ще вземеш ли момчето?

Вървяхме сред хората, покрай затворените магазини на бижутерите, към Пуерта дел Сол. Капитанът ми хвърли бърз поглед и после направи двусмислена гримаса.

— Може би е прекалено млад — каза той.

Тънка усмивка плъзна под мустаците на полковника. Той положи широката си, здрава десница на главата ми, докато аз се възхищавах на дръжките на бляскавите пистолети, запасани на пояса му, заедно с камата и шпагата с широка дръжка, които висяха на колана на късия кожен елек, предназначен да предпазва тялото от евентуални удари с нож — обичаен риск за неговия занаят. Тази десница, мислех си аз, някога е стискала и ръката на баща ми.

— Не толкова млад за някои неща, така смятам аз — усмивката на Салданя стана по-широка — закачлива, но и укоризнена; беше в течение на моите подвизи по време на приключението с англичаните. — Тъй или иначе, ти постъпи във войската на неговата възраст.

Това беше вярно. Преди четвърт век тринайсетгодишният Диего Алатристе, втори син в семейство на благородници-земевладелци, едва понаучил четирите основни математически действия, писането и малко нещо от латинския, беше избягал от училище и от дома. Пристигнал в Мадрид с един приятел и успял да се запише, излъгвайки за възрастта си, като барабанчик в един от легионите, поемащи за Фландрия с инфанта кардинал Алберто.

— Времената бяха други — отвърна капитанът.

Беше се отдръпнал, за да стори път на две дами — млади жени, пищни представителки на лекия занаят, съпровождани от двамина поклонници. Салданя, който изглежда ги познаваше, свали шапката си с лукава усмивка, което даде повод на едното от контетата да му отправи убийствен поглед. Погледът обаче омекна като по чудо, когато елегантният господин забеляза цялата железария, която полковникът носеше по себе си.

— За това имаш право — каза Салданя, припомняйки си миналото. — Други бяха времената, други бяха и хората.

— А също и кралете.

Полковник Салданя, който все още не откъсваше поглед от жените, се сепна леко и се обърна към Алатристе, а после хвърли кос поглед към мен.

— Хайде, Диего, не говори така пред момчето — озърна се той смутено наоколо. — И не ме компрометирай, мамка му. Не забравяй, че съм от полицията.

— Не те компрометирам. Винаги съм уважавал своя крал, който и да е бил той. Но съм служил на трима венценосци и ти казвам, че има крале и крале.

Салданя заскуба брадата си.

— Бог да ни е на помощ.

— Бог или който и да е друг.

Полковникът отново ми хвърли тревожен поглед, преди да се обърне пак към Алатристе. Забелязах, че инстинктивно беше опрял ръка на дръжката на шпагата.

— Не търсиш свада с мен, нали, Диего?

Капитанът не отвърна. Светлите му очи под широката периферия на шапката издържаха неустрашимо на погледа на другия. Салданя, който се беше поизправил малко, защото, макар и набит, беше по-нисък, стоеше неподвижно пред него. Двамата се взираха един в друг, лицата им на закалени стари войници, покрити с тънки бръчици и белези, бяха много близо едно до друго. Някои минувачи ги изглеждаха с любопитство. В онази размирна, разорена и горда Испания — наистина гордостта бе единственото, което ни оставаше, — никой не приемаше подхвърлената дума лековато, и дори близки приятели бяха в състояние да се намушкат заради една лоша дума или едно изобличение в лъжа.

Само три дни по-рано, насред алеята към Прадо, кочияшът на маркиз де Новоа бе наръгал шест пъти с кама господаря си, задето го бе нарекъл селяк; подобни премеждия по нищо и никакъв повод бяха нещо обичайно. Затова за един миг си помислих, че Салданя ще посегне към хладното оръжие и двамата ще кръстосат шпаги насред улицата. Ала това не се случи. Макар наистина полковникът да беше способен — вече го бе доказвал преди — да тикне приятеля си в затвора и дори да му отсече главата при изпълнение на служебния си дълг, също така вярно бе, че никога не би се прикрил зад жезъла на правосъдието при конфликт с Диего Алатристе по лични въпроси. Тази странна етика беше много присъща на хората, чийто занаят бе да въртят шпагата. Аз самият се движех в подобни среди не само на млади години, но и през останалата част от живота си и мога да потвърдя, че у най-бездушни вагабонти, шмекери и наемна измет съм забелязал повече зачитане към някои неписани правила и закони, отколкото у предполагаемо достопочтени хора. Мартин Салданя беше човек от този сой и разрешаваше разните си лични прения, като вадеше оръжието, без да се прикрива зад властта на краля или зад други измишльотини. Но слава Богу, всичко бе казано със спокоен тон — не би било редно един публичен сблъсък или непростимо оскърбление да нарушат старото другарство, сурово и неподправено, което съществуваше между двамата ветерани. Във всеки случай улица „Майор“ след празненство с бикове, когато цял Мадрид се стичаше на нея, не беше място да се хващаш за думите, за шпагата или за каквато и да било друго. Тъй че накрая Салданя само въздъхна хрипливо. Неочаквано придоби спокойно изражение и в тъмния му поглед, все още вперен в капитан Алатристе, сякаш забелязах искрица веселие.