Артуро Перес-Реверте - Чиста кръв

— Момчето не беше виновно — каза спътникът.

Говореше спокойно, с нисък и твърд глас; но смирението му бе видно. Това означаваше, че предпочита да не се меси и още, че предлага на приятеля си отстъпление, давайки му възможност да си спести разчистването на сметки с човека, който можеше да украси и дрехата му с толкова прорези, колкото имаше по ръкавите му. Видях, че красавецът разтваряше пръстите на дясната си ръка и после пак ги свиваше. Колебаеше се. В крайна сметка, погледнато чисто математически, бяха двама на един; и ако беше различил и най-дребния признак на безпокойство или вълнение у Диего Алатристе, вероятно щеше да се реши да потегли към Пуерта де ла Вега или дори там, на място. Но имаше нещо в студенината на капитана, в това пълно безразличие, в неподвижността и мълчанието му, което подсказваше на човек да си опича ума. Знаех какво се въртеше в главата на хубавеца: мъж, който предизвиква двамина добре въоръжени непознати, или е много сигурен в себе си и в шпагата си, или е луд. Нито една от двете възможности не беше за пренебрегване. При все това благородникът не изглеждаше малодушен. Не напираше да се бие, ала същевременно не искаше и да се посрами; тъй че издържа в продължение на още няколко мига взора на капитана. После ми хвърли един поглед, като че ли ме виждаше за пръв път.

— Мисля, че момчето не беше виновно — рече той накрая.

Жените се усмихнаха, леко разочаровани, че ги лишиха от забава, а спътникът явно сподави въздишка на облекчение. На мен ми бе все едно дали красавецът ще се извини или не. Гледах омаян профила на капитан Алатристе под периферията на шапката, гъстите му мустаци, зле обръснатата му онази сутрин брада, белезите му, светлите, безизразни очи, вперени в някаква пустота, която само той можеше да види. Сетне погледнах към протритата му дреха, към скромната къса пелерина, прана и препирана от Каридад ла Лебрихана, видях матовия отблясък на слънцето по канията на шпагата и дръжката на камата, показваща се изпод колана. Тогава осъзнах своята двойна и чудесна привилегия: този мъж е бил приятел на баща ми, а сега беше мой приятел, готов да се бие за мен заради една най-обикновена дума. А може би всъщност го правеше за себе си; и службата на краля, и това, че се съгласяваше да работи като наемен дуелист, и това, че допускаше приятелите му да го въвличат в опасни начинания, и спречкванията с надутите контета, и дори аз самият — всичко беше само претекст да се бие заради самата битка, както би казал дон Франсиско де Кеведо, който вече ускоряваше крачка, за да се присъедини към нас, надушил свада, макар и със закъснение, — въпреки Бога и срещу всичко. Тъй или иначе, аз бих последвал капитан Алатристе до дверите на ада, стига да го поискаше — само с една заповед, с един жест или една усмивка. Само че тогава и през ум не ми минаваше, че той ме водеше именно натам.

Мисля, че вече съм ви говорил за Анхелика де Алкесар. През годините, когато бях войник като Диего Алатристе, а и други неща, за които ще разкажем когато му дойде времето, животът ме срещна с много жени. Не съм привърженик на просташките кръчмарски хвалби, нито на носталгичната лиричност; тъй че, понеже повествованието го изисква, ще приключа с въпроса, споделяйки с вас, че съм обичал някои от тях и че за някои си спомням с нежност, за други с безразличие, за трети — и това са повечето — със закачлива и съучастническа усмивка: най-голямата награда, за която може да бленува всеки мъж, отървал се невредим, с леко олекнала кесия, прилично здраве и непокътнато самочувствие, от толкова мили прегръдки. Предвид всичко това, ще потвърдя пред ваши милости, че от всички жени, чийто път пресече моя, племенницата на кралския секретар Луис де Алкесар беше несъмнено най-красивата, най-умната, най-изкусителната и най-коварната. Ще възразите, че крехката ми възраст може да ме е правела прекалено чувствителен — спомнете си, че по времето на тази история, аз бях още съвсем зелен, пристигнал само преди година от баската провинция в Двора. Още нямах и четиринадесет лазарника; но не това е обяснението. Дори по-късно, когато станах истински мъж, а Анхелика — жена, от която дъхът ти секваше, чувствата ми останаха непроменени. Беше като да обичаш дявола, макар да си даваш сметка, че е той. Мисля, вече съм го споменавал — по онова време вече бях влюбен до уши в момичето. Това чувство не беше от страстите, които идват с годините, по времето, когато плътта и кръвта се смесят с бляновете и всичко добие напрегнат и опасен вид. Чувството, за което говоря, беше един необикновен порив; като да се надвесиш над пропаст, която едновременно те ужасява и влече. Едва по-нататък — премеждието с манастира и мъртвата жена беше само една спирка от тази голгота, — узнах какво се таеше зад русите къдри и сините очи на онова единайсет-дванайсетгодишно момиче, по чиято вина толкова пъти бях на косъм да изгубя честта и живота си. Но въпреки това продължих да я обичам, до края. Дори и сега, когато Анхелика де Алкесар и останалите отдавна ги няма, превърнали се в близки на паметта ми духове, кълна се в Бога и във всички демони от пъкъла — където тя със сигурност гори сега, — че продължавам да я обичам. Понякога, когато спомените стават толкова живи, че дори старите врагове започваха да ми липсват, се отправям към мястото, където се намира портретът й, нарисуван от Диего Веласкес 31 31 Диего Родригес де Силва-и-Веласкес (1599–1660 г.‍) — най-забележителният представител на испанския барок в живописта. Роден в Севиля, в семейство на дребен благородник, чиракувал в ателието на Франсиско Пачеко — художник-маниерист и автор на прочутия трактат „Изкуството на живописта“. През 1635 г.‍ Веласкес е провъзгласен официално за придворен художник на крал Филип IV. — Б.‍р. , и оставам там с часове — загледан, смълчан, съзнаващ, че така и не я познах докрай. Но старото ми сърце пази, освен белезите от раните, които тя му нанесе, и убедеността, че това момиче, тази жена, която ми стори всичкото зло, което можа, ме обичаше също, по някакъв свой начин, чак до смъртта си.