Артуро Перес-Реверте - Чиста кръв

Момчето, сиреч аз, продължаваше да стои в ъгъла. Котката беше минала три пъти пред мен и се опитвах да я възнаградя с ритник без особен успех. Видях също, че Алатристе ме гледаше и че беше престанал да се усмихва. Накрая вдигна рамене.

— Момчето се забърка само — заяви спокойно. — Колкото до мен, не се тревожете — посочи кесията със златни ескудо, лежаща на средата на масата. — Платиха ми и това уталожва терзанията.

— Може би.

Поетът не изглеждаше убеден, а Алатристе отново направи насмешлива гримаса.

— По дяволите, дон Франсиско. Малко е късно за съжаления, след като ваша милост ме натика до шия във водата.

С наведена глава поетът отпи нова глътка, сетне още една. Погледът му постепенно помътняваше.

— Да обърнеш женски манастир с главата надолу — отбеляза той, — не е шега работа.

— Не беше лесна и експедицията до ла Голета, по дяволите — капитанът беше отишъл до масата, вземаше пистолета и отмахваше запалителното устройство и зареждането. — Разправят, че брат на дядо ми по майчина линия, високопоставен мъж по времето на император Карлос, веднъж го сторил, в Севиля 19 19 Става дума за легендарния Дон Жуан (Хуан де Тенорио), който за първи път се появява като литературен герой в комедията на Тирсо де Молина „Каменният гост“. — Б.‍р. .

Дон Франсиско вдигна глава, заинтригуван.

— Който вдъхновил комедията на Тирсо?

— Така казват.

— Не знаех, че сте роднини.

— Е, вече знаете. Светът е малък, Испания — още повече.

Очилата на сеньор Кеведо висяха на шнур. Той ги задържа между пръстите си за момент, без да ги слага, умислен. После ги пусна пак да висят над кръста, който бе избродиран на дрехата му, и протегна ръка към виното за една последна голяма глътка, наблюдавайки капитана над ръба на чашата.

— Бог ми е свидетел, незавидна роля е отредена на вашия роднина в последно действие.

На следващия ден се озовах на църковна служба с Диего Алатристе и сеньор де Кеведо. Нещо, разбира се, само по себе си прекрасно; защото ако дон Франсиско, както поради потеклото си на сантандерски благородник, така и поради принадлежността си към ордена на Сантяго, беше много усърден в изпълнението на духовните си задължения, то капитанът съвсем не беше поклонник на „Отче наш“ и „Аве, Мария“. Ала ще ви доверя нещо — макар да ругаеше както той си знаеше, и не пропускаше да спомене ни Бога, ни майката, нещо присъщо на стария му занаят, никога през годините, прекарани с него, не го чух да каже и дума срещу вярата; дори когато в кръчмата „Дел Турко“ пререканията на приятелите му с преподобния Перес засягаха щекотливи теми, намесваха духовенството, и не оставаше забравена нито една ругатня. Алатристе не съблюдаваше прилежно изискванията на Църквата, но уважаваше тонзурите, епитрахилите и монашеските раса, също както почиташе властта и личността на нашия господар краля: поради войнишката дисциплина или навярно поради равнодушния стоицизъм, основна отлика на характера му, който сякаш направляваше неговите настроения. Ще спомена мимоходом, че макар да не се черкуваше начесто, мен винаги задължаваше да изпълнявам Божиите обязаности, докато бях момче; или придружавайки Каридад ла Лебрихана в неделя и на големите празници — подобно на всички жени, които са били от занаята, ла Лебрихана беше крайно благочестива, — или чрез богоугодните занимания с преподобния Перес, който два дни в седмицата, по настояване на Алатристе, ми преподаваше граматика, малко латински и потребните познания по катехизис и Свещена история — та, както казваше капитанът, никой да не може да ме сбърка с турчин или с проклет еретик.

Такава противоречива личност беше той. Малко след това, във Фландрия, имах възможността да го видя със сведена глава и коленичил, когато легионите се канеха да влязат в бой и капеланите минаваха покрай редиците, благославяйки всички; той никога не правеше това, за да се преструва на набожен, а от уважение към другарите, които отиваха да умрат с вяра в действената сила на молитвата. Защото Богът на Алатристе нито можеше да се трогне от надгробна плоча, нито пък да се наскърби от хули. Той беше могъщ и невъзмутим, но не дърпаше конците на куклите в своя театър, каквото представляваше светът, а се задоволяваше единствено да наблюдава. Най-много с неразбираема умисъл за актьорите в човешката комедия — да не кажем като зла и жестока шега, — да премести декорите и да направи така, че сцената да се отваря вероломно под нозете им или докато се разменят сценични плесници, да те постави в истински страховито положение, а друг път да те измъкне от най-заплетена ситуация. Съвсем спокойно би могъл да бъде първоначалната движеща сила или изконна причина на всички причини, както чухме да казва преподобният Перес една вечер, когато му се отвори глътка със сладко вино и той се опита да обясни на сътрапезниците си петте доказателства на Свети Тома Аквински за съществуването на Бога. Но що се отнася до капитана, тълкуванието на въпроса за него по всяка вероятност беше по-близо до това, което римляните, ако не ме лъже латинският, научен при самия Перес, наричаха fatum 20 20 (лат.) — Съдба. — Б.‍р. Спомням си неустрашимото и хладно изражение на Алатристе, когато вражеската артилерия отваряше пробойни в нашите редици и наоколо другарите се кръстеха и се молеха за себе си на Иисус и Светата Дева, а сетне отведнъж човек ги чуваше да си припомнят молитви, научени в детските години; тогава той прошепваше „амин“ в един глас с тях, за да не се чувстват те толкова сами, когато падаха на земята и умираха. Но светлите му и студени очи дебнеха неравните редици на неприятелската кавалерия, изстрела от мускет, идващ от някой насип, димящите бомби, движещи се на зиг-заг по земята, преди да избухнат в светкавица, която сервираше богата трапеза на дявола. И това „амин“ с нищо не го ангажираше, както можеше да се прочете в унесения му поглед, в орловия му профил на стар войник, следящ единствено монотонния ритъм на барабана в средата на Легиона, бавни и безучастни като равния ход на испанската пехота и отмерените удари на сърцето му. Защото на своя Бог капитан Алатристе можеше да служи както на краля си: нямаше защо да го обича, ни дори да му се възхищава. Ала тъй като беше такъв, какъвто беше, той го зачиташе и му се подчиняваше. Веднъж го видях да се сражава за едно знаме и за трупа на военачалника ни дон Педро де ла Дага; беше денят, в който се преситихме от шпаги и картечни откоси край река Мерк, близо до Бреда. Зная че, макар заради това мъртво и направено на решето от мускетни изстрели тяло да бе готов да прежали собствената си кожа, а на това отгоре и моята, всъщност не даваше пет пари ни за дон Педро де ла Дага, ни за знамето. Това беше смущаващото у капитана: можеше да се преклони пред един Бог, който му беше безразличен, да се сражава за кауза, в която не вярваше, да се напие с неприятел или да умре за военачалник и крал, които презираше.