— Всъщност — продължи старецът — нашата кръв не е напълно чиста… Моят прадядо е бил евреин, приел християнството, а дядо ми имаше неприятности с Инквизицията. Всичко се уреди единствено с цената на много пари. Този мръсник отец Короадо знае как да се възползва от това. Заплашва да я издаде, че изповядва юдейската вяра… Нас също.
— Което е невярно — намеси се по-младият син. — Макар да имаме нещастието да не сме потомствени християни, нашето семейство е безукорно. Доказателство за това е, че дон Педро Тейес, сеньор херцогът де Осуна, удостои баща ми с доверието си, когато той беше на служба при него в Сицилия…
Той млъкна отведнъж и бледността му премина в пурпурна червенина. Видях как капитан Алатристе гледаше дон Франсиско. Сега връзката беше ясна. През мандата си на вицекрал в Сицилия и сетне в Неапол, херцог де Осуна се беше сприятелил с Кеведо, а сетне бе допринесъл за изпадането му в немилост. Очевидно задължението, обвързващо поета с дон Висенте де ла Крус имаше връзка с това; и очевидно злополучията на последния и неговата безпомощност в Двора имаха същия произход. Самият дон Франсиско знаеше какво е да си изоставен от тези, които в други времена са търсили услугите и влиянието ти.
— Какъв е планът? — попита капитанът.
Долових в гласа му нотки, които вече добре познавах: примирение и липса на илюзии относно успеха или провала на начинанието; уморена решителност, безмълвно отсъствие на интерес, освен към техническите подробности, решение на войник-ветеран, свикнал да приема с безразличие лошите мигове, просто като част от занаята. Много пъти после, през годините, които предстоеше да прекараме заедно, в личните ни приключения и във войните, водени от нашия господар краля, разпознавах този тон и този безизразен, празен поглед, вкаменяващ по особен начин светлите очи на капитана — когато на бойното поле, след дългото, неподвижно чакане, отекваха барабаните и легионите тръгваха срещу врага с онзи възхитителен, величествен и бавен ход, под старите знамена, които ни водеха към слава или към гибел. Този поглед и този тон на безкрайна умора станаха и мои, много години по-късно: в деня, когато сред оределия испански строй, с кама между зъбите, пистолет в ръката и изтеглена шпага в другата, видях да се приближава френската кавалерия в последна атака, а над Фландрия залязваше кървавочервеното слънце, което в продължение на два века беше вдъхвало страх и почит на света.
Но в онази сутрин на двадесет и трета година, в Мадрид, Рокроа съществуваше все още само в окултната книга на Съдбата и от тази злокобна среща ни деляха още две десетилетия. Нашият крал беше млад, левент, Мадрид беше столицата на два свята, а аз самият бях голобрадо момче, нетърпеливо, дебнещо през пукнатината на стената, за да чуе отговора на въпроса, зададен от капитана: планът, който дон Висенте де ла Крус и синовете му щяха да предложат с посредничеството на дон Франсиско де Кеведо. Стоях напрегнат, в очакване на отговора на стареца. И точно в този миг една котка се промъкна през прозореца и дойде да се отърка в краката ми. Опитах се да я побутна безшумно, но тя остана до мен. Тогава направих прекалено рязко движение и една метла и една метална лопата, които стояха наблизо, паднаха шумно на земята. Когато вдигнах изплашено очи, вратата вече се беше отворила с трясък и големият син на дон Висенте де ла Крус стоеше пред мен с кама в ръката.
— Смятах ви за привърженик на чистата кръв, дон Франсиско — каза капитан Алатристе. — Никога не съм си представял, че ще си наденете въжето на шията заради семейство на покръстени евреи.
Той се подсмихваше дружески под мустаците. Седнал на масата, сеньор де Кеведо надигаше мрачно стомната с вино, която до момента никой не бе докоснал. Тримата бяхме сами, дон Висенте де ла Крус и синовете му си бяха отишли, след като се бяха договорили с капитана.
— Всяко нещо си има причина — избъбри поетът.
— Няма никакво съмнение. Но ако вашият любим Луис де Гонгора узнае за случая, свършена ви е работата. Сонетът може да излезе страхотен и много впечатляващ.
— Майка му стара!
Беше съвсем вярно. В епоха, когато омразата към евреите и еретиците се смяташе за напълно и крайно необходима съставна част на вярата — само преди няколко години самият Лопе и добрият дон Мигел де Сервантес се бяха поздравили взаимно за изгонването на маврите — дон Франсиско де Кеведо, който много се перчеше с потеклото си на потомствен християнин от Сантандер, не се отличаваше с особена толерантност към хората със съмнително чиста кръв. Точно обратното, прибягваше към този повод, щом се наложеше да мята стрели към противниците; и по-специално към дон Луис де Гонгора, на когото приписваше еврейска кръв:
Читать дальше