Ингмар Бергман - Латерна магика

Мама вдигна ръка към косата си, погледът й тъмнееше, неподвижен, мисля дори, че не мигаше.

— Защо брат ми стана инвалид, защо сестра ми бе смазана до степента на вик, защо растях толкова години с възпалена, незарастваща рана в душата? Не искам да меря каква част от вината носи всеки, не съм специалист по това. Искам само да разбера защо така жестоко страдахме зад паянтовата фасада на социалния престиж. Защо се оказаха осакатени моите брат и сестра? Въпреки грижите, полагани за тях, въпреки подкрепата, доверието? Защо аз толкова дълго не бях способен на нормални човешки взаимоотношения?

Майка ми сяда, отмества очи и въздъхва дълбоко — на левия й показалец забелязвам ивицата на лейкопласт. Върху нощното шкафче прилежно тиктака златният часовник. Тя преглътва няколко пъти.

— Имам богат запас от обяснения — за всяко чувство, за всяко движение, за всяко физическо неразположение, защото употребявам такива думи. Хората кимат разбиращо с глави: така и трябва да бъде! А аз безпомощно пропадам в бездната на живота. Колко високопарно звучи: пропадам в бездната на живота. Но бездната е реалност, освен това е бездънна, та човек не се удря смъртоносно в каменисти ръбове или във водната повърхност. Мамо (викам мама, както винаги съм я викал), когато нощем изгарях от температура, когато се връщах от училище, когато тичах в мрака през парка на болницата, преследван от привидения, когато протягах ръка, за да те докосна в онзи дъждовен ден във Форьо. Не знам, нищо не знам. Какво става с нас? Няма да се справим с това. Да, вярно, имам високо кръвно, то ми е награда за времето на унижения и обиди. Бузите ми пламтят, чувам нечий вой, вероятно своя собствен.

Трябва да се взема в ръце, да се успокоя. Нашата среща не се оказа такава, каквато си я представях: уж с лека тъга щяхме да водим тих разговор за загадките. Ти, мамо, щеше да слушаш и обясняваш. Всичко би било преизпълнено с чистота и съвършенство, като Бахов хорал. Защо никога не се обръщахме към майка си и баща си на „ти“? Защо ни караха да им говорим на „ви“ — граматическа нелепост, която ни държеше на разстояние едни от други?

В сейфа намерихме твоите дневници, мамо. След смъртта ти татко седеше дни наред с лупа, опитвайки се да разбере микроскопичните, отчасти зашифровани записки. Постепенно разбрал, че изобщо не е познавал тази жена, с която е водил съпружески живот цели петдесет години. Защо ти, мамо, не си изгорила тези дневници? Обмислено отмъщение: „Сега говоря аз, сякаш заявяваш ти, и вече съм недосегаема, разкривам най-съкровеното. Ти обаче не можеш сега да ми отвръщаш с мълчание; не можеш да мълчиш така, както бе мълчал винаги, когато те умолявах, плаках, буйствах.“

Забелязах, че майка ми започна да изчезва. Най-напред се стопиха краката й под шала, после бледото лице се отдели от шията и се зарея с полупритворени очи пред завесите с източни орнаменти. Тъмният поглед е обърнат навътре, показалецът с лейкопласта замря неподвижно върху златния часовник. Крехкото тяло се сля с шарката на кувертюрата. Направих още един опит, без особено напрежение:

— Скарахме се и ти, мамо, ме удари по лицето. Аз не останах длъжен. За какво ли се карахме? Какви ужасни сцени бяха, затръшнати врати, сълзи на ярост. Защо ли се карахме? Не помня поводите за тези свади — освен за последната, когато татко беше в болницата. Какво беше всичко това: ревност, търсене на контакт или само възпитание? Помня нашите помирения, обгръщащото ни като мека материя облекчение. Но лъжите?

Откъм кухнята се разнесе слаб мирис на печена риба. Кашлицата на татко проехтя отдалеч, ето го — стана, следобедният сън е завършен, той се настанява край писалището с пурета и граматика на иврит.

Преди няколко години направих филмче за лицето на мама. Заснех го с моята осеммилиметрова камера и със специален обектив. А тъй като след смъртта на татко аз задигнах всички семейни албуми, материал не ми липсваше. Филмът имаше за тема лицето на мама, лицето на Карин — от първата й снимка на тригодишна възраст до последната, направена за паспорт малко преди съдбоносния инфаркт.

Ден след ден аз изучавах през обектива, който има свойството да увеличава и ограничава, стотици фотографии: гордата любимка на стареещ баща, надменно-любената ученичка със свои приятелки в началното училище на леля Роза, 1890 година. Момичето се е свило, сякаш нещо я мъчи — носи широка везана престилка, приятелките й са без престилки. Конфирмацията: скъпа блузка от бяла коприна с руска кройка, с красиви бродерии, момиче от чеховски тип, обзето от тъга, загадъчно. Млада медицинска сестра в униформа, току-що завършила гимназия и вече започнала трудовия си живот, решителна, преливаща от надежди. Годежът — снимката е направена през 1912 година в Орса. Чудо на интуитивното проникновение: годеникът, грижливо сресан, седи край масата, облечен в първите си пасторски одежди, и чете книга; край същата маса е и неговата годеница с ръкоделие, бродира покривка. Едва-едва наведена напред, тя гледа право в обектива; светлината, която пада отгоре, прави още по-тъмни широко разтворените й очи: две самотни души, които нямат допирни точки. Следващата снимка е извънредно трогателна: майка ми седи в кресло с висока облегалка, до нея куче я гледа предано, тя весело се смее (рядко бива фотографирана засмяна). Свободна е, току-що омъжена.