Ингмар Бергман - Латерна магика

Тя бързо извръща глава и ме съзира (толкова съм копнял за този момент, откак мама умря, все копнея за него). Усмихва се суховато, захлопва тетрадката и сваля очилата си. Целувам я със синовна обич по челото и по кафявото петънце до лявото око.

— Знам, че ти попречих, че наруших твоите свещени минути, знам. Преди вечеря татко си почива, а ти четеш или пишеш нещо в своя дневник. Току-що бях в църквата, слушах „Коледна оратория“ на Бах, тъй красива музика, тъй красива светлина, та през цялото време си мислех: все пак ще опитам, този път непременно ще стане.

Мама се усмихва иронично, както ми се струва, долавям мислите й: „Често, твърде често минаваше по Стургатан, отивайки към театъра. Но тогава рядко или почти никак не ти хрумваше да се отбиеш у нас.“ Да, наистина не ми хрумваше, та нали съм си Бергман — да не попреча, да не се натрапя, пък и отново ще стане дума за децата, не мога да говоря за тях, не ги виждам. И пак ще се подхване игра на чувства: защо не направиш това заради мен. Не ми се сърди, мамо! Нека не изясняваме тези отношения, няма смисъл. Позволи ми да поседя на стария стол само няколко минути, без дори да разговаряме. Дори ако желаеш, продължавай да пишеш в своя дневник… Пералнята. Нали щях да ти купувам пералня, дявол го взел! Мама има нужда от пералня, сещах се от време на време и, разбира се, нищо не направих.

Мама става и с бързи крачки (все така чевръсто) се отправя към трапезарията, изчезва в мрака, за някакъв миг чувам как нещо оправя в гостната, пали лампата на кръглата масичка, връща се, ляга на леглото с тъмночервена кувертюра и се загръща със сиво-син вълнен шал.

— Все съм уморена — казва, сякаш се извинява.

— Искам да те питам, мамо, за нещо важно. Преди две-три години, май беше през лятото на 1980-а, аз седях в кресло в кабинета си във Форьо, валеше дъжд, онзи тих летен дъжд, нали знаеш, който те зарежда за цял ден, днес такова нещо няма. И внезапно усетих, че си до мен, мамо, че мога да докосна ръката ти. Не бях заспал, в това съм абсолютно сигурен, и не ставаше дума за някакво свръхестествено явление. Просто знаех, че ти се намираш в стаята, но дали не си го бях въобразил? Така и не мога да отсъдя, затова реших да попитам теб!

Мама, която до този момент внимателно се взираше в мен, сега извръща глава, взема една възглавничка на зелени квадратчета и се подпира на нея.

— Това сигурно не съм била аз — казва тя спокойно, — все още изпитвам ужасна умора. Сигурен ли си, че не е бил някой друг?

Отрицателно кимам; униние, усещане, че съм навлязъл в забранена зона.

— Ние станахме приятели, нали, нима не сме приятели? Предишните роли — на майка и син — принадлежат на миналото и ние с теб станахме приятели. Разговаряхме искрено, с доверие. Нали така? Започнах да разбирам твоя живот, мамо, но дали съм се приближил поне на йота до истинската представа за него? Или това наше приятелство е било чиста илюзия? Не, не мисли, моля те, че разумът ми се е затъмнил от самобичуване. Не е така. Но приятелството… Дали пък ролите не са останали непроменени, за разлика от репликите? Играта се водеше според поставяните от мен условия. А любовта? Знам, че в нашето семейство такава терминология не се използва. В църквата татко говореше за любовта на Господа. А тук, у дома? Как беше тук, с нас? Как ние преодолявахме раздвоеността на душата, как се справяхме с потисканата омраза?

— Поговори с някой друг за това. Аз съм прекалено уморена.

— С кого? Не мога да разговарям дори със себе си. Ти си уморена, това е ясно, пък и аз понякога чувствам как умората парализира нервите и вътрешностите ми. Мамо, ти обикновено казваше: „Иди, занимавай се с нещо, извади новите си играчки. Не, не бива, не обичам нежности, все гледаш да се галиш, държиш се като момиче.“ Веднъж бе казала, че баба била сурова спрямо тебе. Цялата си любов отдала на по-малкия, на този, който впоследствие умрял. А ти, на кого отдаде ти своята любов?

Майка ми се обръща с лице към светлината на нощната лампа и аз виждам тъмния й поглед, поглед, който не е възможно нито да се изкупи, нито да се понесе.

— Знам — отронва тя бързо, потръпвайки, без да съумее да се овладее. — Цветята цъфтяха, увивните растения се покатерваха все по нагоре, филизите зеленееха. Цветята цъфтяха, а ние? Защо всичко беше така лошо? Заради бергмановската вдървеност? Или имаше друга причина?

— Помня, брат ми веднъж направи беля. Ти, мамо, излезе от ей тази стая, мина в гостната, където се намирахме, и се олюля наляво. Тогава помислих: тя играе, тя преиграва, това не ми изглеждаше толкова убедително. Нима вместо лица са ни дали маски, вместо чувства — история, срам и вина вместо нежност и опрощение?