Ингмар Бергман - Латерна магика

Недалеч от пристана на сала се ширеше голямо имение. Татко почука на вратата на къщата и помоли за разрешение да се обадим по телефона. Домакинът, стар човек, обясни, че бурята е повредила линията. Домакинята, възрастна жена, ни почерпи с кафе. Тя ме накара да се разсъблека и с твърда кърпа разтърка цялото ми тяло. После донесе сухи панталони, долна ризка от грубо платно, нощница, плетена жилетка и дебели вълнени чорапи. Отпървом аз категорично отказвах да се обличам в тези бебешки парцали, но след строго смъмряне от страна на баща ми, бях принуден да се подчиня. Той пък взе от стареца панталони, облече си пасторския сюртук, а отгоре намъкна стара кожена дреха без ръкави. Старецът запрегна открит кабриолет. Във „Ворумс“ се прибрахме по мръкнало.

Ама само как се смяха там на нашите одежди!

Същата вечер брат ми с двама свои приятели, негови връстници от Мисионерския дом, излетели от прозорец на вълшебно килимче и се понесли над далечните гори. Заговорниците спяха на дюшеци, които бяха домъкнали в една тясна стая в непосредствено съседство с детската. На мен най-строго ми бе заповядано да не мърдам от кревата и да не кажа дори „гък“.

За някакво мое участие в този полет не можех и да мечтая, бях прекалено малък. Пък и не се знаеше дали килимчето щеше да издържи повече от трима въздухоплаватели. През полуоткрехнатата врата слушах как хлапаците си шепнат и сподавено се кикотят. Надалеч отекваше гръм, по покрива трополеше дъжд. От време на време стаята се озаряваше от беззвучна поредица ярки светкавици.

И ето, аз отчетливо чувам как в другата стаичка се отваря прозорецът. Вълшебното килимче е преметнато на верандата, въздухоплавателите излизат. От неудържимия порив на вятъра изстенаха стените, дъждът рукна по-силно. Вече не можех да се владея и се втурнах натам. Нямаше никой, нямаше го и килимчето, прозорецът беше отворен към нощта, пердето му се развяваше от вятъра. При ново проблясване на светкавица видях брат ми да лети над края на гората върху домашнотъкана черга на червени квадрати заедно с Бенгт и Стен Фрюкхолм.

На другата сутрин тримата бяха уморени и мълчаливи. Опитах се да заговоря за полета, когато се събрахме на закуска, ала страшният поглед на брат ми ме накара да затворя уста.

В една декемврийска неделя слушах „Коледна оратория“ на Бах в църквата „Хедвиг Елеонора“. През цялата сутрин бе валял сняг — тихо, безветрено. А после се показа и слънцето.

Бях седнал в лявата част под самия свод. Златистото сияние на слънцето се отразяваше в прозорците на пасторския дом, разположен срещу църквата, и рисуваше орнаменти по вътрешната страна на свода. Струящата през купола светлина разряза въздуха с остри клинове. Стъклописът встрани от олтара припламна за миг и угасна тутакси — беззвучен взрив на забулено червено, синьо и златистокафяво. Хоралът се носеше плавно из полутъмното помещение, изпълвайки го с утеха: набожността на Бах приглушава мъките на нашето безверие. Неспокойната, треперлива дантела на стената от светлина се измества нагоре, свива се, бледнее, изчезва. Ре-мажорните тромпети възторжено приветстват Спасителя. Мек сивосинкав полумрак внезапно изпълва църквата с покой, с вечен покой.

Захладня, уличните лампи още не са запалени, снегът поскърцва под краката, от устата се кълби пара. Силен мраз е сковал всичко преди Коледа. Каква ли ще бъде зимата? Сигурно тежка. В пространството на съзнанието хоралите на Бах още се реят като пъстри тънки була, прелитат напред и назад над прагове, през отворени врати, радост.

В някакъв краткотраен изблик на дързост аз пресичам замрялата в неделя улица Стургатан и влизам в пасторския дом, където мирише на перилни препарати и на святост — досущ както преди петдесет години!

Голямата квартира тъне в тишина, изглежда изоставена, по тавана на гостната играят отблясъци от светлината, излъчвана от снега, в стаята на мама е запалена нощната лампа, трапезарията тъне в мрак. Някой минава с бързи крачки по коридора, мярва се издадената напред горна част на тялото му. Дочувам женски гласове, приглушени от разстоянието, води се спокоен разговор, лъжички подрънкват о порцелан — в кухнята пият кафе.

Свалям палтото и ботинките си, придвижвам се на пръсти по скриптящия, намазан с восък, под на трапезарията. Мама седи край писалището, очилата са се плъзнали на носа й, косите, още неуспели да се прошарят, са леко разрошени. Свела глава над своя дневник, тя нанася нещо в него с тънка писалка. Почеркът й е равен, стремителен, буквичките — микроскопични. Лявата ръка е отпусната върху писалището: къси силни пръсти, опакото й е изпъстрено с набъбнали сини вени, проблясват масивните венчални пръстени и този с брилянти между тях. Ноктите са изрязани докрай, кожичките — непочистени.