Джеймс Клавел: Тай-пан

Струан добре си спомняше „Вейгрънт стар“. Той беше каютен прислужник на борда му. На този кораб той бе станал мъж — и бе видял Азия. И беше се заклел да смаже Тайлър Брок, който по онова време бе трети помощник-капитан на „Вейгрънт стар“.

Тогава Струан беше на дванадесет години, а Брок — на осемнадесет и много як. Брок го бе възненавидял от пръв поглед и му доставяше удоволствие да му намира кусури, да му намалява дажбите храна, да му възлага извънредни вахти, да го праща горе, на реите, в бурно време, като му се присмиваше и го дразнеше. Най-незначителен пропуск — и Струан биваше завързван за мачтата и налаган с камшика.

Струан беше изкарал две години на „Вейгрънт стар“. После една нощ тя заседна на един риф в пролива Малака, разби се и потъна. Струан бе се добрал до брега с плуване и се отправи към Сингапур. По-късно узна, че Брок също е оцелял и това го накара да се почувства особено щастлив. Той жадуваше за отмъщение — и то когато и както той прецени.

Струан бе постъпил на друг кораб. По онова време Остиндийската компания тайно снабдяваше с разрешителни мнозина внимателно подбрани, независими капитани търговци и продължаваше да им продава преимуществено бенгалски опиум по специални цени. Компанията бе започнала да реализира огромни печалби и да трупа грамадни количества сребърни слитъци. Китайската търговска гилдия и мандарините затваряха очи пред тази незаконна търговия, тъй като те също страхотно се обогатяваха. И защото тези приходи бяха тайни, не бяха обхванати от данъци.

Опиумът се превърна в основен предмет на външната търговия. Компанията бързо монополизира световните доставки на опиум извън провинция Юнан и Отоманската империя. За двадесет години среброто, разменено срещу контрабанден опиум, се изравни по количество със среброто, което съставляваше дълговете за чай и коприна.

Най-сетне размяната се балансира. После излезе от равновесие, защото китайските потребители бяха двадесет пъти повече от западните. Започна такова потресаващо изтичане на сребро от страната, каквото дори Китай не можеше да си позволи. Компанията предложи други стоки за размяна, за да задържи процеса. Но императорът остана непреклонен: сребро срещу чай.

Когато стана на двадесет години, Струан вече бе капитан — собственик на кораб в опиумния бранш. Брок бе главният му съперник. Те безмилостно се конкурираха. В продължение на шест години Струан и Брок владееха търговията.

Контрабандистите на опиум станаха известни под името търговци в Китай. Те бяха една безстрашна, издръжлива, жизнена група от капитани, индивидуалисти, собственици на кораби — англичани, шотландци и неколцина американци, — които небрежно водеха малките си корабчета из непознати води към неизвестни опасности. Такъв бе стилът на живот. Те излизаха в морето да водят мирна търговия — да правят пари, а не завоевания. Но ако попаднеха във враждебни води или се натъкнеха на враждебни действия, корабите им ставаха бойни кораби. И ако не воюваха добре, корабите им изчезваха и скоро потъваха в забрава.

„Търговците в Китай“ скоро осъзнаха, че докато на тях се падаха рисковете, на компанията се падаше по-голямата част от печалбата. Те бяха напълно изключени от законната — и изключително доходоносна търговия с чай и коприна. И макар че продължаваха жестоко да се конкурират, по внушение на Струан те започнаха едновременно и да се съпротивляват на компанията с цел да разрушат монопола. Без монопол търговците можеха да превръщат опиума в сребро, среброто — в чай, който да доставят в родината или да продават директно на световните пазари. Те сами щяха да контролират световната търговия с чай и печалбите им щяха да станат гигантски.

Парламентът се превърна в поле на техните действия. Парламентът бе предоставил монопола на компанията преди два века и само Парламентът можеше да го отмени. Така че „търговците в Китай“ заложиха на едро, като купуваха гласове, подкрепяха онези членове на Парламента, които вярваха в свободната конкуренция и свободната търговия, пишеха до вестници и до членове на правителството. Те бяха изпълнени с решимост и тъй като богатството им се увеличи, нарасна и силата им. Те бяха търпеливи, упорити и неукротими — каквито могат да бъдат само хората, които морето бе приучило към ред и дисциплина.

Компанията бе побесняла от бунтарите и в никакъв случай не искаше да се раздели с монопола си. Но тя отчаяно се нуждаеше от тях, защото осигуряваха среброто за заплащане на чая и силно зависеше от огромния приход, който носеше продажбата на бенгалския опиум. Парламентът се намираше между чука и наковалнята. Той порица продажбата на опиум, но се нуждаеше от приходите, получавани от чая в Индийската империя. Парламентът се опита да засити вълка и да остави агнето непокътнато, но не удовлетвори ничие искане.