Джеймс Клавел - Шогун

— Изглежда, леглото е било меко и топло — произнесе той на глас — За пръв път лежа в копринена постеля.

Слабостта надделя и Блакторн заспа безпаметно. Когато се събуди, пръстените купички отново бяха напълнени, а дрехите му лежаха до него, грижливо сгънати. Бяха изпрани, изгладени и закърпени със ситни, изящни бодове.

Ала ножът му беше изчезнал, както и ключовете.

Трябва да си намеря нож, и то веднага, помисли той. Или пищов.

Погледът му се върна към разпятието. Въпреки опасенията си Блакторн се развълнува. Цял живот бе слушал предания, разказвани от лоцмани и моряци, за невероятните богатства на тайнствената португалска империя в Далечния изток, за това как били обърнали вече неверниците в католическата вяра и така ги държали в подчинение, как златото там било на цената на желязото, а смарагдите, рубините, диамантите и сапфирите били безбройни като морския пясък.

Ако разказите за покръстването са верни, реши той, възможно е и останалото да е истина. За богатствата. Да. И колкото по-бързо се въоръжа и се върна на „Еразъм“ зад неговите оръдия, толкова по-добре.

После изяде храната, облече се и се изправи на все още треперещите си крака. Чувствуваше се извън своята стихия както винаги когато беше на суша. Ботушите му ги нямаше. Отиде до вратата, като залиташе, протегна ръка да се подпре, ала леките квадратни панели не издържаха тежестта му, строшиха се и разкъсаха хартията. Отново се изправи на крака. Жената в коридора го гледаше изумена.

— Извинете — почувствува се той неудобно заради своята непохватност. Чистотата на стаята бе някак си омърсена.

— Къде са ботушите ми?

Жената го наблюдаваше с неразбиращ поглед. Той търпеливо повтори въпроса си с жестове и тя забърза по коридора, коленичи, плъзна още един панел в стената и го повика с пръст. Някъде наблизо се чуваха гласове и шуртеше вода. Мина през вратата и се озова в друга стая, също полупразна. От нея се излизаше на веранда със стълби, които водеха към малка градинка, оградена с висока стена. До вратата на градинката стояха две възрастни жени, три деца, облечени в алени дрехи, и някакъв старец с гребло в ръка, очевидно градинар. Всички едновременно се поклониха и останаха с наведени глави.

Блакторн с удивление забеляза, че старецът беше почти гол, само с къса тясна набедрена превръзка, която едва прикриваше слабините му.

— Добро утро — поздрави той, като не знаеше какво да каже.

Те останаха неподвижни, със сведени глави. Той се вторачи в тях смутен и несръчно им се поклони в отговор. И шестимата веднага се изправиха и му се усмихнаха. Старецът отново се поклони и заработи в градината. Децата го позяпаха известно време, сетне се засмяха и избягаха. Двете старици потънаха някъде в дълбините на къщата, но той през цялото време усещаше погледите им върху себе си.

На най-долното стъпало съзря ботушите си. Преди обаче да успее да ги вземе, жената вече бе коленичила и за голямо негово смущение му помогна да се обуе.

— Благодаря — каза той. Замисли се за миг, тикна пръст в гърдите си и произнесе натъртено — Блакторн! Блакторн! — После посочи към нея. — Как се казваш?

Тя го гледаше с неразбиращ поглед.

— Блакторн — внимателно повтори той, сочейки себе си, и пак насочи пръста си към нея — Как се казваш?

Тя се намръщи, но внезапно проумяла, започна да се сочи и да повтаря:

— Онна. Онна.

— Онна — произнесе и Блакторн, не по-малко горд от нея — Онна.

Тя кимна щастливо.

— Онна.

Никога преди не бе виждал такава градина: имаше малък водопад, поточе с мостче, грижливо поддържани пътечки, покрити с дребни камъчета, храсти, цветя и камъни. Направи му впечатление колко е чисто. И спретнато.

— Невероятно — продума неволно.

— Нивирятно — повтори тя услужливо.

— Нищо.

И като не знаеше какво друго да каже, махна и с ръка да си върви. Тя послушно се поклони най-учтиво и излезе.

Блакторн седна на припек, облегнат на някакъв стълб. Чувствуваше се слаб. Старецът плевеше, макар че плевел не се виждаше. Какво ли е станало с другите — питаше се той. Дали е жив капитанът? Колко ли дни съм спал? Помня, че се будих, ядох и пак заспах, а храната беше също тъй незадоволителна, както и сънищата.

Децата изприпкаха покрай него — играеха на гоненица. Той се почувствува неудобно пред тях заради голотата на градинаря, защото, като се навеждаше, всичко му се виждаше, и се изненада, че на децата това очевидно не им правеше никакво впечатление. Зад стената забеляза покрити със слама и керемиди покриви, а в далечината — високи планини. Свеж ветрец брулеше небето и гонеше купестите облаци. Беше чудесен пролетен ден и пчелите бързаха да събират нектар. Тялото му копнееше за още сън, но той се изправи и с усилие на волята се запъти към вратата на градината. Градинарят се усмихна и се поклони, после изтича да му отвори вратата, пак се поклони и я затвори след него.