Джеймс Клавел - Цар Плъх

Той впери очи в Питър Марлоу изпитателно.

— Какво ме гледаш така? — избухна Питър. — Да не мислиш, че и аз съм като него?

— Не — спокойно отвърна Царя. — Пък и все ми е едно. Стига да ми кажеш.

— Е, сега ти казвам — не съм.

— Ама иначе точно така изглеждаше — ухили се Царя.

— Влюбените се скарали!

— Я върви по дяволите!

След малко Царя предпазливо запита:

— Отдавна ли познаваш Шон?

— Летяхме в една ескадрила — позабави се с отговора Питър Марлоу. — Беше най-младият и се случи така, че аз го наглеждах. Станахме добри приятели. — Той чукна огънчето от цигарата и прибра остатъка от тютюна в табакерата.

— Всъщност Шон ми беше най-добрият приятел. Отличен пилот е — свали три японски самолета над Ява.

Той погледна Царя и очите им се срещнаха.

— Бях много привързан към него.

— А навремето пак ли беше… пак ли беше такъв?

— Не.

— Е, то е ясно, че не се обличал като жена, но все трябва да си е личало, че е сбъркан.

— Шон не беше сбъркан. Беше просто едно много хубаво и приятно момче. Нищо женствено нямаше в него, само една такава особена жаловитост…

— Виждал ли си го някога без дрехи?

— Не.

— Това съвпада. Никой не го е виждал гол. Нито дори полугол. Какво се е случило между вас? — попита Царя.

— Веднъж едва не го убих.

Внезапно двамата млъкнаха и се ослушаха напрегнато. Във въздуха се носеше някаква лека въздишка, тиха като полъх. Царя огледа внимателно околността, но не забеляза нищо особено. Все пак той се надигна и влезе през прозореца в бараката. Питър Марлоу го последва. Вътре мъжете също се ослушваха.

Царя предпазливо надникна към ъгъла на затвора. Всичко изглеждаше напълно спокойно. Пленниците продължаваха да се мотаят нагоре-надолу.

— Как ти се струва? — полугласно запита Царя.

— Не знам — съсредоточено отвърна Питър Марлоу.

Около затвора все така сновяха мъже, но сега в походката им като че ли се долавяше почти незабележимо забързване.

— Охо, я вижте там! — прошепна Текс.

Иззад ъгъла на затвора се появи капитан Бръф и се запъти нагоре по склона към тях. След него изскочиха и други офицери и се запътиха към близките войнишки бараки.

— Лошо ни се пише — кисело отбеляза Текс.

— Сигурно пак ще тършуват — предположи Макс. Само след миг Царя бе клекнал до черния сандък и го отключваше.

— Ще ти се обадя по-късно — сбогува се набързо Питър Марлоу.

— Дръж това! — хвърли му пакет цигари Царя — намини довечера, ако искаш.

Питър Марлоу изскочи от бараката и хукна надолу по склона. Царя изрови трите часовника, които бе скрил в кафето на зърна, и се изправи. Колебанието му трая само миг. После стъпи на стола и ги напъха в сламения покрив. Всички видяха новото му скривалище, но сега това нямаше значение. Когато капитан Бръф се появи на прага, Царя вече бе успял да заключи сандъка.

— Хайде, приятелчета, всички вън!

Докато си пробиваше път през потния рояк хора, скупчени на асфалтовата пътека, Питър Марлоу мислеше единствено за манерката и отчаяно се опитваше да си спомни дали сутринта я беше напълнил, но паметта му изневеряваше.

Изтича нагоре по стъпалата, които водеха към неговата барака, но тя бе вече празна и един мърляв корейски войник пазеше на входа. Питър Марлоу знаеше, че няма да му позволят да влезе, затова се обърна, мушна се под навеса, мина отстрани и хукна към задната врата. Когато пазачът го забеляза, той вече стоеше до леглото си и държеше в ръка манерката. Кореецът изпсува вяло, отиде до него и му направи знак да остави манерката, но Питър козирува почтително и каза на малайски, който повечето войници от охраната разбираха:

— Моите почитания, сър. Може би ще се наложи да чакаме дълго, затова много ви моля, нека си взема манерката — имам дизентерия.

Докато обясняваше, той разклати манерката. Пълна беше.

Войникът я издърпа от пръстите му и подозрително я подуши, сетне изля малко вода на пода, накрая му я тикна обратно в ръцете, наруга го и посочи строените отвън мъже. Питър Марлоу се поклони, отмалял от облекчение, и хукна към останалите.

— Къде се губиш, по дяволите, Питър? — попита го Спенс с безпокойство, което дизентерията му изостряше още повече.

— Няма значение, нали съм вече тук. — Манерката бе в ръцете му и Питър Марлоу се чувстваше на седмото небе.

— Какво се мотаеш, я по-добре строй хората — подразни той Спенс.

— Разкарай ми се от главата. Хайде, момчета, подравнете се!

Спенс преброи мъжете.