Иво Андрич - Мостът на Дрина

В началото всички се гордееха с голямото дарение, което щеше да направи този везир от техния край. Тогава още не знаеха онова, което сега виждаха: че бележитите строежи искат толкова много средства, тревоги, напрежение и разходи. Хубаво е, мислят те, да принадлежиш към правата вяра, която царува, хубаво е да имаш везир земляк в Стамбул и още по-хубаво е да си представиш як и драгоценен мост през реката, но това, което става сега, не прилича на нищо. На пъкъл се превърна техният град, самодивско хоро от безсмислени работи, дим, прах, викове и размирие. Годините минават, работата се разширява и разраства, но нито краят, нито смисълът и се вижда. На всичко прилича това, само не на мост.

Така мислят градските турци-потурнаци и на четири очи признават, че им е преседнало и в носа ги е ударило и господството, и гордостта, и бъдещата слава, и като ругаят и моста, и везира, молят бога само да ги спаси от тая напаст и да им върне — и на тях, и на домовете им, някогашния покой и тишината на скромния живот край старата скеля на реката.

Дотегна на турците, а особено на християнската рая по целия вишеградски край, само че нея никой нищо не я пита, нито пък тя може да покаже своето негодувание. И ето вече трета година, откак хората носят ангария на тоя строеж и с работа, и с коне, и с волове. И не само тукашната рая, а и раята от три съседни калъка. Конните сеймени на Абид ага залавят навсякъде селска, пък и градска рая и я докарват да работи на моста. Обикновено ги изненадват на сън и ги издавят като пилци. По цяла Босна пътник на пътник казва да не върви към Дрина, защото залавят всеки, който им падне, без да питат кой е и какъв е или къде отива и го карат да отработи поне няколко дни. Християните от града се откупват с рушвети. Селските момци опитват да бягат в гората, но вместо избягалите младежи сеймените веднага вземат от къщата заложници, често пъти и жени.

Вече трета есен народът работи ангария на моста, а по нищо не може да се види, че работата напредва и наближава краят на тая неволя. Есента е вече напреднала: листата окапаха, пътищата се продъниха от дъжд, Дрина придойде мътна, а голите стърнища се изпълниха с тромави врани. Но Абид ага не спира работата. На слабото ноемврийско слънце селяните мъкнат дървета и камъни, шляпат с босите си крака или „кървави“ цървули по разкаляния път, потят се от усилие или мръзнат на вятъра, пристягат около себе си черните гащи, изшарени с нови дупки и стари кръпки, и връзват изпокъсаните краища на единствената си груба кълчищна риза, почерняла от дъжда, калта и пушека, но не смеят да я изперат, защото от водата ще се разпадне на дребни влакънца. Над всичко бди зелената тояга на Абид ага, защото Абид ага обхожда и каменоломната в Баня, и всички работи кран моста, и то по няколко пъти на ден. Той е сърдит и ядосан на целия свят, защото дните намаляват, а работата не напредва тъй бързо, както той иска. С тежък кюрк от руска кожа и високи ботуши, с почервеняло лице, той се качва по скелите на ония стълбове, които вече се издигат над водата, влиза, в ковачницата, в складовете, работническите колиби и се нахвърля на всички по ред, на надзиратели и предприемачи.

— Къси са дните! Все по-къси! Ах, кучи синове, само хляба ядете бадява!

Крещи така, сякаш са виновни, че късно съмва и рано мръква. И по здрач, в неумолимия и безизходен вишеградски здрач, когато стръмните бърда притиснат града и бързо падне нощта, тъмна и глуха, като последна, яростта на Абид ага стига своя връх; и като няма вече на кого да излее гнева си, той се яде вътрешно и не може да спи от мисълта, че толкова работи стоят и толкова народ подсмърча и губи време. Скърца със зъби. Вика надзирателите и пресмята по какъв начин може по-добре да се използува другият ден и по-пълно да се употреби работната сила.

През това време хората спят в колибите и сайвантите, почиват и обновяват силите си. Но не всички спят; и те умеят да будуват за своя сметка и по свои начин.

В средата на една просторна и суха колиба гори, по-точно догаря, огън, защото от него е останала само жаравата, която тлее в полумрачното помещение. Всичко е изпълнено с дим и възкисел тежък дъх на мокри дрехи и цървули и изпарения от трийсетината човешки тела. Всички са на ангария, селяни от околните села, християнска, чифлигарска беднотия. Всички са окаляни, измокрени, уморени, угрижени. Изяде ги тая безкрайна ангария, а техните ниви горе в селата напразно чакат за есенна оран. Повечето са още будни. Сушат навуща около огъня, преплитат цървули или просто гледат в жарта. Между тях беше дошъл отнякъде някакъв черногорец — заловили го сеймените на друма, та работеше вече няколко дни, макар на всички непрестанно да разправяше и доказваше, че за него това е много мъчно и неудобно и че на неговото достойнство не отговаря такава ангария.