Вилхелм Хауф - Приказки

— Корабът ми е загубен! — възкликна той. — Там пътува смъртта!

Преди да успея да го разпитам за странното му възклицание, моряците нахълтаха с ревове и писъци:

— Видяхте ли го? — крещяха те. — Свършено е с нас!

Капитанът нареди да прочетат молитви за утеха от Корана и отиде сам да управлява кораба. Но напразно! Бурята видимо се надигаше и преди да е изминал и час, корабът се разби и заседна. Спуснаха лодки и когато последните моряци едва бяха успели да се спасят, корабът потъна пред очите ни и аз се озовах в морето разорен до просешка тояга. Но с това бедите ни не свършиха. Бурята се разрази, лодката не можеше повече да се управлява. Аз се вкопчих здраво в стария си слуга и двамата си обещахме да не се отделяме един от друг. Най-после дойде денят. Но заедно с първите слънчеви лъчи излезе вятър, който подхвана лодката и я преобърна. Повече не видях никого от екипажа. Бурята ме беше зашеметила и когато дойдох на себе си, се намерих в ръцете на моя стар, верен слуга, който се беше спасил, закрепвайки се на преобърнатата лодка, и ме беше изтеглил при себе си. Бурята беше утихнала. От кораба ни нямаше и следа, но недалеч от нас видяхме друг кораб, към който ни носеха вълните. Когато го наближихме, познах, че е същият, който през нощта мина покрай нас и толкова много изплаши капитана. Обзе ме особено чувство. Думите на капитана, които се бяха потвърдили така ужасно, пустият вид на кораба, от който, колкото и да се приближавахме, както и да крещяхме, никой не се отзоваваше, ме плашеха. Но това беше единствената ни надежда за спасение, затова възхвалихме Пророка, който ни беше избавил по такъв чуден начин.

От предната част на кораба се спускаше дълго въже. С ръце и нозе загребахме натам, за да можем да го хванем и най-сетне успяхме. Още веднъж извиках, но на кораба си оставаше тихо. Тогава задрапахме по въжето нагоре и аз като по-млад се движех отпред. Но, о, ужас! Каква картина се разкри само пред очите ми, като стъпих на палубата!

Подът беше почервенял от кръв и двайсет-трийсет трупа в турски одежди се търкаляха наоколо. На средната мачта с пирон в челото бе прикован богато облечен мъж със сабя в ръка, бледо и изпито лице — той също бе мъртъв. Вцепених се от ужас, едва смеех да дишам. След мен се изкачи и моят спътник. Видът на предната палуба, по която не се мяркаше жива душа, а се търкаляха само страховити мъртъвци, порази и него. Най-накрая, след като в страха си се обърнахме за помощ към Пророка, се осмелихме да продължим нататък. При всяка крачка се оглеждахме дали няма да изскочи нещо ново, още по-ужасяващо. Но всичко си остана по старому. На длъж и шир нямаше нищо живо, с изключение на нас и океана. Не се осмелявахме даже да говорим високо от страх, че мъртвият капитан, прикован към мачтата, може да завърти към нас изцъклените си очи или че някой от умрелите може да извърне глава. Най-сетне стигнахме до една стълба, която водеше към вътрешността на кораба. Там несъзнателно се спряхме и се спогледахме; никой не се осмеляваше да каже какво мисли.

— О, господарю — обърна се към мен верният ми слуга, — тук се е случило нещо ужасно. Дори корабът долу да е пълен с убийци, ако щат да ме пощадят, ако щат — не, предпочитам да им се предам, отколкото да остана за по-дълго при мъртвите.

Аз бях на същото мнение. Дадохме си кураж и нетърпеливо заслизахме надолу. Тук обаче също цареше мъртвешка тишина и само нашите стъпки кънтяха по стълбата. Спряхме се пред вратата на една каюта. Долепих ухо до нея и се ослушах — нищо не се чуваше. Отворих. Тя беше разхвърляна. Дрехи, оръжия и други вещи бяха пръснати навсякъде. Нищо не си беше на мястото. Екипажът или най-малкото капитанът трябва доскоро да бе гулял, защото всичко наоколо говореше за това. Продължихме да вървим от стая в стая, от каюта в каюта: навсякъде намирахме богати запаси от коприна, перли, захар и др. Като видях всичко това, се възрадвах — помислих си, че щом корабът не принадлежи на никого, ще мога да присвоя всичко. Но Ибрахим ми обърна внимание, че вероятно все още сме далеч от сушата и че без чужда помощ няма да можем сами да се придвижим дотам.

Подкрепихме се с ястията и напитките, които открихме в изобилие, и се качихме отново на палубата. Но тук при вида на труповете отново ни настръхнаха косите. Решихме да се освободим от тях и да ги изхвърлим през борда. Обаче какъв ужас изпитахме само като открихме, че никой не може да бъде помръднат от мястото му. Те лежаха на пода като заковани и за изхвърлянето им беше нужно отделянето на пода на палубата, а за такова нещо ни липсваха нужните инструменти. И капитанът не можеше да бъде отделен от мачтата, дори сабята не можахме да изтръгнем от вкочанената му ръка. Прекарахме деня в тъжни размисли над положението си и когато настъпи нощта, аз разреших на стария Ибрахим да легне да поспи. Самият аз възнамерявах да седя на палубата буден и да се оглеждам дали отнякъде няма да дойде спасение. Но когато се показа луната и пресметнах по звездите, че сигурно наближава единайсетият час, ме налегна такава силна дрямка, че неволно се смъкнах зад едно буре. Бях по-скоро като под упойка, отколкото в сън, защото чувах ясно как морето се удря отстрани в кораба и как платната скърцат и свирят на вятъра. Изведнъж ми се стори, че чувам гласове и мъжки стъпки по палубата. Понечих да се изправя, за да погледна какво става. Но невидима сила държеше крайниците ми приковани, дори очите си не можех да отворя. А гласовете се чуваха все по-ясно, сякаш весела моряшка компания се бе разшетала по палубата. Сред шума ми се стори да дочувам силния глас на командващия, а също и ясния звук на вдигане и спускане на въжета и платна. Постепенно обаче сетивата ми се замъглиха и аз потънах в дълбок сън, като ми се струваше, че чувам само шум от оръжия. Събудих се едва когато слънцето се беше вдигнало високо и ми блестеше в лицето. Огледах се смаяно: бурята, корабът, мъртвите и това, което бях чул през нощта, ми изглеждаше като сън, но когато отворих очи, открих, че всичко си е както през предишния ден. Мъртвите лежаха неподвижно, неподвижно беше прикован и капитанът към мачтата. Засмях се на съня си и се изправих да потърся стареца.