Вилхелм Хауф - Приказки

— Не можеш ли да познаеш приятелката ви, кукумявката? — попитала тя.

Това била тя. Халифът бил така пленен от красотата и чара й, че извикал: „Най-голямото щастие било да станеш щъркел!“

Тримата се отправили заедно към Багдад. В дрехите си халифът открил не само кутийката с вълшебния прашец, но и кесията си. В най-близкото село той накупил всичко необходимо за из път и те скоро стигнали до портите на Багдад. Там обаче пристигането на халифа предизвикало голямо удивление. Тъй като на хората било разгласено, че е мъртъв, радостта им от срещата с обичния господар била голяма и толкова по-силно се разгоряла омразата им към Мицра. Спуснали се към палата и пленили стария магьосник и сина му. Халифът изпратил стареца в стаята, която принцесата обитавала, докато била кукумявка и заповядал да бъде обесен там. На сина обаче, който не разбирал нищо от магиите на баща си, казал да избира дали да умре или да смръкне от прашеца. Когато той се спрял на второто, халифът му поднесъл кутийката. Една щипка от прашеца и вълшебната дума го превърнали в щъркел. Халифът наредил да го затворят в железен кафез, който да поставят в градината му.

Дълго и щастливо живял халифът Хасид с жена си, принцесата. Най-приятните му часове били следобед, когато го навестявал великият везир. Тогава често си говорели за приключението си като щъркели, а когато халифът бивал особено благоразположен, благоволявал да показва как е изглеждал великият везир като щъркел. Тогава се разхождал с изпружени крака и сериозна физиономия из стаята напред-назад, правел се, че трака с клюн, махал с ръце като с криле и показвал как той напразно се кланял на изток и подвиквал: „Му-Му“. Това представление всеки път доставяло голяма радост на госпожа халифката и нейните деца. Но когато халифът попрекалявал с тракането и поклоните, везирът през смях го заплашвал, че ще издаде на халифката какво са си говорили тогава, пред вратите на принцесата кукумявка.

Когато Селим Барух разказал историята си, търговците били много доволни.

— Наистина следобедът мина, без да го усетим — рекъл един от тях, като повдигнал завесата на шатрата. — Вечерният вятър е хладен, можем да напреднем още малко.

Другарите му били съгласни с това, вдигнали шатрите и керванът продължил по пътя си.

Яздили почти през цялата нощ, защото през деня било задушно, а през нощта — свежо и светло от звездното небе. Най-сетне стигнали до удобно място за лагеруване, разпънали шатрите и легнали да почиват. А за чужденеца търговците се погрижили като за най-скъп гостенин. Един му дал възглавница, друг — завивка, трети — роб, на кратко: бил толкова добре обслужен, сякаш си бил у дома. Когато търговците отново се надигнали, били започнали горещите часове от деня и те единодушно решили да дочакат свечеряването. След като се нахранили, отново се събрали, а най-младият търговец се обърнал към най-стария и рекъл:

— Селим Барух вчера се погрижи да прекараме приятно следобеда, какво ще кажете, Ахмет, ако и вие ни разкажете нещо, било то от дългия ви живот, който сигурно е изпълнен с много приключения, било то някоя хубава приказка?

В отговор на това Ахмет помълчал малко, сякаш се колебаел какво да разкаже и най-накрая заговорил:

— Скъпи приятели, по време на нашето пътуване вие се доказахте като верни другари, Селим също заслужава моето доверие; затова искам да ви споделя нещо от живота си, което инак неохотно и не на всекиго разказвам: историята за кораба на призраците…

Баща ми държеше малък дюкян в Балсора. Ни богат, ни беден той беше от онези хора, които не обичат да рискуват от страх да не изгубят малкото, което имат. Възпита ме що-годе добре и от рано ме научи да му помагам. Тъкмо бях навършил осемнайсетата си година, когато направи първата си по-голяма спекула и умря, вероятно от притеснение, че е доверил хиляда жълтици на морето. След това обаче нямаше как да не го призная за щастливец, защото няколко седмици по-късно се разнесе новината, че корабът, на който баща ми е поверил стоката си, е потънал. Това нещастие обаче не можеше да сломи младежкия ми дух. Обърнах цялото си бащино наследство в пари и тръгнах да пробвам щастието си в чужбина, придружаван единствено от един стар слуга на баща ми, който от силна привързаност не желаеше да се отдели от мен и моята съдба.

От пристанището в Балсора отплавахме с добър попътен вятър. Корабът, който бях наел, трябваше да ни закара до Индия. Петнайсет дни бяхме пътували по редовния морски път, когато капитанът ни извести, че се очаква буря. Лицето му беше угрижено, изглежда не познаваше фарватера по тези места достатъчно добре, за да може спокойно да го посрещне. Заповяда да се спуснат платната и ние продължихме съвсем бавно напред. Нощта беше настъпила, беше светло и студено и капитанът вече започна да си мисли, че се е заблудил в признаците за задаваща се буря. Изведнъж съвсем близо до нас профуча кораб, който не бяхме забелязали дотогава. Диви крясъци и весела гюрултия се носеха откъм палубата, което ме озадачи не малко в напрегнатия час преди разразяването на бурята. А капитанът, застанал от едната ми страна, пребледня като мъртвец.