Вилхелм Хауф - Приказки

— Хадибаба, кажи ми право какво мислиш за болестта на Фатме?

Хикиминкабудибаба въздъхнал дълбоко и отвърнал:

— Ах, господарю, дано пророкът ти прати утеха! Тя има коварна треска, която може да я покоси!

Тогава Тиули-Кос се ядосал и избухнал:

— Какви ми ги говориш, проклето куче! Да не съм броил за нея две хиляди жълтици, за да пукне като крава! Да знаеш, че ако не я спасиш, ще ти отрежа главата!

Тогава брат ми разбрал, че е оплел конците и започнал да го обнадеждава.

Както си разговаряли, от сарая дошъл един черен роб, за да каже на лечителя, че отварата му не е помогнала.

— Приложи целия си майсторлък, Хакамдабабелба или както се изписваш там, ще ти дам колкото поискаш! — крещял Тиули-Кос, почти ревейки от страх, че със смъртта на робинята ще загуби толкова много пари.

— Ще й дам едно сиропче, което ще я изцери — отвърнал лечителят.

— Добре, добре, дай й сиропчето — хълцал старият Тиули-Кос.

Окуражен, Мустафа отишъл да вземе приспивателното питие и като го подал на черния роб и указал по колко да се дава на един път, се отправил към Тиули-Кос и му рекъл, че трябва да отиде и да събере още лековити билки от морския бряг. После се завтекъл към портата. Свалил маскировъчните си одежди край морето, което било недалеко от палата, хвърлил ги във водата и се забавлявал да ги гледа как се разпръсват по водата. Самият той се скрил в храсталака, изчакал настъпването на нощта и се промъкнал към гробищата, които били близо до палата.

Нямало и час, откакто Мустафа бил напуснал палата, когато съобщили на Тиули-Кос ужасната вест, че робинята му Фатме лежи на смъртно легло. Тиули-Кос изпратил хората си да доведат бързо лечителя от морския бряг, но те скоро се върнали и му казали, че бедният е паднал във водата и се е удавил. Били видели черната роба да плува навътре в морето, а тук-там изпод вълните се подавала гъстата му брада. Като не виждал никакво спасение повече, Тиули-Кос проклел себе си и целия свят, оскубал си брадата и почнал да си блъска главата в стената. Но всичко това не му помогнало, защото Фатме скоро издъхнала в ръцете на другите жени. Като му известили за смъртта й, Тиули-Кос заповядал бързо да й се скове ковчег, защото не можел да търпи мъртвец в дома си, и наредил да отнесат трупа на гробищата. Носачите изпълнили заповедта, положили ковчега на земята и бързо се отстранили, защото чули откъм другите гробове да се носят въздишки и стенания.

Мустафа, който се бил скрил между гробовете и успял оттам да прогони носачите, излязъл и извадил една лампа, която предвидливо си носел. После извадил и шишенцето, в което се съдържало разбуждащото лекарство, и повдигнал капака на ковчега на Фатме. Но какъв ужас го обзел, когато на светлината на лампата се открили чужди черти! Не сестра ми, не и Зорайде, а съвсем друга девойка лежала в ковчега. Трябвало му много време, за да се опомни от новия удар на съдбата. Най-сетне съжалението надвило над яда му. Отворил шишенцето си и изсипал лекарството в устата й. Тя почнала да диша и отворила очи, но дълго не можела да се освести. Най-накрая си спомнила за случилото се, излязла от ковчега и се хвърлила в нозете на Мустафа.

— Как да ти се отблагодаря, благородни човече — викнала тя, — че ме спасяваш от ужасното пленничество!

Мустафа прекъснал излиянията й на благодарност и я попитал:

— Как се случи така, че бяхте спасена вие, а не сестра ми Фатме?

Девойката го изгледала учудено:

— Едва сега си обяснявам избавлението си, което преди ми бе непонятно. Чуй: в палата ме наричаха Фатме и ти даде на мен бележката и целебното питие.

Брат ми помолил спасената девойка да му разкаже за сестра ни и Зорайде и научил, че и двете са в палата, но според обичая на Тиули-Кос се били сдобили с други имена. Наричали ги Мирза и Нурмахал.

Когато Фатме, спасената робиня, видяла, че брат ми е много сломен от грешката, която се получила, му вдъхнала кураж и обещала да му каже средство, с което все пак да успее да спаси двете девойки. Ободрен от тези мисли, Мустафа отново започнал да се надява. Помолил я да му назове начина за избавление и тя заговорила:

— Макар че едва от пет месеца съм робиня на Тиули-Кос, от самото начало копнеех за избавление. Но много трудно можех да избягам сама. Във вътрешния двор на палата сигурно си забелязал един шадраван, който пръска вода от десет тръби. Този шадраван ми направи впечатление. Припомних си, че в бащиния си дом съм виждала подобен, в който водата идва от широк водопровод. За да разбера дали и този е построен по същия начин, един ден пред Тиули-Кос взех да хваля шадравана за разкоша му и попитах кой е майсторът му. „Сам аз съм го градил — отвърна той, — но това, което виждаш тук, е най-дребното. Водата иде от поток, отдалечен на най-малко хиляда стъпки, и минава през сводест водопровод, висок поне един човешки бой. И всичко това го измислих сам.“ Откакто чух това, често си пожелавах само за миг да се сдобия с мъжка сила, за да мога да повдигна един камък от зида на шадравана — после можех да избягам накъдето пожелая. Сега ще ти покажа водопровода. През нощта можеш да проникнеш в палата и да освободиш онези девойки. Но трябва да имаш най-малко двама мъже с теб, за да надвиеш робите, които пазят сарая нощем.