Вилхелм Хауф - Приказки

Брат ми му благодарил за благородството, взел кинжала, но кесията не приел. Обаче Орбасан му стиснал още веднъж ръката, пуснал кесията на земята, пришпорил коня си и се понесъл като хала към гората. Когато Мустафа видял, че няма да може да го настигне, слязъл от коня си за кесията и се стреснал от великодушието на стопанина, на когото бил гостувал, защото тя била пълна до горе със злато. Благодарил на Аллах за избавлението си, приканил го да закриля благородния разбойник и бодро продължил пътя си към Балсора.

На това място Лезах замълчал и погледнал въпросително към Ахмет, стария търговец.

— Е, щом е така — рекъл той, — с удоволствие ще променя мнението си за Орбасан, защото той наистина се е отнесъл добре с брат ти.

— Постъпил е като добър мюсюлманин — рекъл Мулей, — но се надявам, че историята ти не свършва дотук, защото, както ми се струва, всички сме любопитни да научим какво се е случило по-нататък с брат ти и дали той е освободил сестра ти, Фатме, и хубавата Зорайде.

— Ако не ви отегчавам, с удоволствие ще продължа разказа си — отвърнал Лезах, — защото между другото историята на брат ми е приключение, изпълнено с чудеса.

По обед на седмия ден след тръгването си Мустафа прекрачил портите на Балсора. Още като влязъл в хана, попитал кога започва пазарът на роби, който ставал там всяка година. Но получил ужасяващия отговор, че е закъснял с два дена. Съжалили го, че идва едва сега, и добавили, че е изпуснал много, защото в последния ден от пазара докарали две робини с невиждана хубост, които привлекли погледите на всички купувачи. Около тях се разразила истинска битка, докато накрая били продадени за толкова много пари, колкото само сегашният им господар можел да прежали. След като поразпитал по-подробно за двете девойки, у Мустафа не останало никакво съмнение, че са нещастниците, които търсел. Научил също, че мъжът, който купил двете момичета, живеел на четиридесет часа от Балсора и се наричал Тиули-Кос — знатен, богат, но вече позастарял мъж, който в миналото бил капудан-паша при великия султан, а сега се бил оттеглил да се наслаждава на спокойствие на натрупаните си богатства.

На Мустафа му се искало незабавно да се метне на коня и да догони Тиули-Кос, който надали имал повече от ден преднина. Но като се замислил, решил, че както пътува сам, не е в състояние да стори нищо на властния пътник, а още по-малко да му отмъкне плячката. Затова се замислил за друг план, какъвто скоро и подготвил. Объркването с пашата на Зулиейка, което за малко не му отнело живота, го навело на мисълта, че може да влезе в къщата на Тиули-Кос под същото име и да се опита да спаси двете нещастни момичета. За тази цел наел няколко слуги и коне, за което Орбасановите пари му дошли много добре. Набавил за себе си и слугите хубави дрехи и се отправил към палата на Тиули-Кос. След пет дни го наближил. Палатът бил разположен в красива равнина и бил обграден от толкова високи зидове, че едва се забелязвал. Щом Мустафа пристигнал, боядисал косите и мустаците си черни, а лицето си намазал със сока на едно растение, от който то добило кафеникав цвят, точно като на онзи паша. След това пратил един от слугите си в палата и му поръчал да помоли за подслон от името на пашата на Зулиейка. Слугата бързо се върнал заедно с четирима добре облечени роби, които хванали поводите на коня на Мустафа и го въвели в двора на палата. Там му помогнали да слезе, а четирима други го съпроводили, докато се качвал по мраморната стълба към Тиули-Кос.

Стар, но забавен човек Тиули-Кос посрещнал брат ми с почести и наредил да поднесат най-вкусните гозби. След като се нахранили, Мустафа повел разговора към новите робини и Тиули започнал да хвали красотата им. Оплакал се само, че все били тъжни, но се надявал това да не продължи дълго. Брат ми останал много доволен от приема и обнадежден, се оттеглил да си почива.

Сигурно бил спал около час, когато ярката светлина на лампа, насочена право в очите му, нарушила съня му. Като се изправил, мислел, че сънува, защото пред него стоял онзи дребосък с черно-кафявото лице от шатрата на Орбасан, държал лампа в ръцете си, а широката му уста била разтегната в противна усмивка. За да се увери, че е буден, Мустафа се ощипал по ръката и си подръпнал носа. Но видението не изчезнало.

— Какво правиш до леглото ми? — креснал му Мустафа, когато се съвзел от почудата си.

— Не се напрягайте толкоз, господарю! — заговорил Дребния. — Май съм отгатнал защо сте дошли тук. А и не съм забравил още вашия скъп лик, макар че кълна се, ако със собствените си ръце не бях помогнал за това пашата да увисне на бесилото, и аз щях да се заблудя от вида ви. Но сега съм тук, за да задам един въпрос.