Вилхелм Хауф - Приказки

Слухът за нападението в горската странноприемница и за жертвоготовната постъпка на младия златарски калфа се бил разпространил светкавично бързо навсякъде. Пак така мигновено от уста на уста се понесла мълвата за избавлението му. Затуй никак не било чудно, че улиците на града, към който пътували, били претъпкани с хора, които искали да видят младия герой. Цялото това напиращо множество се спуснало към колата, още докато тя бавно преминавала през градските порти.

— Ето го! — разнесли се викове. — Виждате ли го там в колата до офицера? Да живее чудесният златарски калфа!

И многогласно „Ура!“ изпълнило пространството.

Феликс стоял смутен и развълнуван от опияняващата радост на тълпата. Но пред кметството на града го очаквала още по-трогателна гледка. Там на стълбите го срещнал просълзен един богато облечен мъж на средна възраст.

— С какво да ти се отплатя, синко — възкликнал той, — ти ми даде толкова много, точно когато мислех, че съм изправен пред най-тежката си загуба — спаси съпругата ми, майката на моите деца! Нежното й същество нямаше да понесе ужасите на едно подобно пленничество!

Тези думи били на съпруга на графинята.

Колкото повече се съпротивлявал Феликс да назове каква отплата желае да получи за саможертвата си, толкова по-категоричен в настояването си ставал графът. Тогава младежът се сетил за нерадостната съдба на главатаря на разбойниците. Разказал, че дължи спасението си на него и че това спасение било замислено фактически за графинята. Графът, трогнат не само от постъпката на главатаря, но и от молбата на Феликс, която повторно засвидетелствала безкористността му, обещал да стори каквото е по силите му, за да спаси разбойника.

Още същия ден графът, съпроводен от храбрия ловец, завел младия златар в замъка си, където графинята, все още разтревожена за съдбата на жертвалия се за нея млад мъж, очаквала с нетърпение да получи някакви новини за него.

Как би могла да се опише радостта й, когато съпругът й, повел избавителя за ръка, влязъл в стаята й. Графинята го затрупала с въпроси и благодарности, а после наредила да доведат децата й, за да им покаже сърцатия момък, на който дължала толкова много. Малките хванали Феликс за ръка и това наред с изразената им тъй мило и по детски благодарност, уверенията им, че след майка им и баща им той им е най-скъпият човек на земята, било най-хубавата отплата за тревогите и безсънните му нощи, прекарани в колибата на разбойниците.

Като попреминали първите трепети от радостната среща, графинята дала знак на един прислужник и той донесъл дрехите на Феликс заедно с добре познатата му раница, която в горската странноприемница бил дал на графинята.

— Ето всичко — съобщила графинята с благосклонна усмивка, — което ми дадохте в онзи страшен момент. Тези вещи са магията, с която ме загърнахте; с тях направихте преследвачите ми слепи и ги победихте. Те отново са ваши. Но искам да ви предложа да ми оставите дрехите си, които бих желала да запазя за спомен от вас, и в замяна на тях да приемете сумата, която разбойниците определиха за откупа ми.

Феликс се изплашил от размера на подаръка. Благородният му нрав се бунтувал да приеме възнаграждение за нещо, което бил сторил от добра воля.

— Уважаема госпожо — рекъл развълнувано той, — не бих могъл да приема. Нека, както повелихте, дрехите останат у вас, но аз не мога да взема сумата, за която говорите. Ала тъй като знам, че искате да ме възнаградите с нещо, запазете ми вашето благоволение наместо награда и ако се зададе случай, при който да се нуждая от вашата помощ, имайте предвид, че ще ви помоля за нея.

Дълго време графинята и съпругът й се старали да разубедят по всякакъв начин младия човек, ала нищо не било в състояние да промени решението му. Накрая те отстъпили и тъкмо прислужникът посегнал да отнесе отново дрехите и раницата, когато Феликс се сетил за златните украшения, за които от многото радостни преживявания бил забравил напълно.

— Чакай! — извикал той. — Ще ми позволите да взема само едно нещо от раницата си, уважаема госпожо. Всичко останало е изцяло ваше.

— Както пожелаете — рекла графинята, — макар че бих задържала всичко, за да ми напомня за вас. Вземете това, от което не можете да се лишите. Но ако мога да попитам кое ви е толкова скъпо, че не бихте желали да ми го оставите?

Докато тя говорела, младежът отворил раницата си и извадил едно ковчеже, облечено с червен сахтиян 18 18 Тънка и фино обработена козя кожа. (тур.) .