Вилхелм Хауф - Приказки

Човечето му обяснило всичко, което трябвало да стори, дало му едно кръстче от стъкло и обяснило:

— Докато си жив, не можеш да пострадаш от Холандеца. Ако държиш пред него кръстчето и в същото време се молиш, той не ще може да те задържи и ще успееш да избягаш. Получиш ли каквото желаеш, върни се отново при мен тук, на това място.

Петер Мунк взел кръстчето, запомнил добре всичко и продължил към дома на Михел Холандеца. Три пъти го извикал по име и великанът се появил.

— Уби жена си, а — попитал го той и се изсмял страховито. — И аз бих го сторил — тя разпиляваше богатството ти по просяците. Но сега за известно време ще трябва да напуснеш страната, защото, като не я открият, ще вдигнат голяма шумотевица. Трябват ти пари и сигурно за това си дошъл?

— Позна — отвърнал Петер. — Но този път много, че Америка е далече.

Михел го повел към къщата си, отключил там една ракла, в която имало много пари, и извадил цели фишеци с жълтици. Докато ги броял на масата, Петер казал:

— Ама че си шегаджия, Михел, как ме излъга само! Нали каза, че ще сложиш в гърдите ми камък, а ще ми вземеш сърцето?

— А не е ли така? — попитал учудено Михел. — Да не би да си усещаш сърцето? Не е ли студено като лед? Изпитваш ли страх или скръб, разкаяние за нещо?

— Само си спрял сърцето ми, но то си стои както по-рано в гърдите ми. Ецехиел каза същото — ти си ни излъгал. Ти не си способен незабелязано и безопасно да изтръгнеш нечие сърце! Ако беше така, щеше да си вълшебник!

— Но аз те уверявам — викнал ядосано Михел, — че като теб и Ецехиел всички други богаташи, които имат вземане-даване с мен, носят студени сърца като твоето и че истинските им сърца държа тук в стаята.

— Ау, как майсторски умееш да лъжеш! — засмял се Петер. — На някой друг ги разправяй тия! Да не мислиш, че по време на пътешествието си не видях стотици подобни чудесии?! Твоите сърца в онази стая са направени от восък по модел на истинските. Богаташ си, признавам това, но не те бива в магьосничеството.

Тогава великанът се вбесил и блъснал вратата на стаята, където държал сърцата.

— Влез вътре и прочети всички етикети. Онова там, виж, е сърцето на Петер Мунк. Виждаш ли как тупка? Такова нещо може ли да се направи с восък?

— И въпреки това е восък — отговорил Петер. — Истинското сърце не бие така. Моето си ми е в гърдите. Не, не можеш да правиш вълшебства.

— Ще ти го докажа! — извикал ядосано онзи. — Сам ще усетиш, че е твоето сърце.

Сграбчил го, разкъсал сетрето на Петер, извадил оттам камъка и му го показал. После взел сърцето, обдишал го няколко пъти и внимателно го сложил на мястото му. Петер почувствал как то бие отново и разбрал, че пак е способен да се радва.

— Как си сега? — попитал Михел засмян.

— Наистина си бил прав — отвърнал Петер, докато вадел внимателно кръстчето от джоба си. — Никога не бих повярвал, че такова нещо е възможно!

— Нали? Мога да правя вълшебства, нали виждаш. Но хайде сега да ти сложа отново камъка!

— По-полека, господин Михел! — викнал Петер, отстъпил една крачка назад и вдигнал кръстчето право срещу него. — Намери си някой друг наивник; този път ти се хвана в капана!

И в същото време се молел за каквото му идело наум.

Тогава Михел взел да се смалява, да се смалява, паднал долу и започнал да се гърчи като червей, а сърцата затуптели, забили и огласили стаята подобно на часовници в часовникарско ателие.

Петер настръхнал от ужас и побягнал вън от стаята и от къщата. Подгонен от страха си, той задрапал нагоре по скалата, защото чул как Михел Холандеца се изправя, как земята се тресе от стъпките му и как с люти клетви се втурнал като хала подире му.

Когато Петер стигнал горе и хукнал към Елховия хълм, зад него се извила страшна буря, светкавици се сипели от двете му страни и изпепелявали цели дървета, но въпреки това той благополучно стигнал до царството на Стъкленото човече.

Сърцето му биело радостно само от това, че биело. Но тогава прозрял с ужас, че изминалият му живот приличал на бурята, от която се измъкнал и която опустошавала всичко по пътя си в гората. Спомнил си за госпожа Лизбет, тази хубава, добра жена, която бил погубил от алчност. Разбрал какъв изрод е бил преди и когато достигнал хълма на Стъкленото човече, ридаел вече от цялата си душа.

Пазителят на съкровищата седял под елата, пушел с малката си лула, а видът му бил по-бодър отпреди.

— Защо плачеш, въглищарю Петер? — попитал го той. Да не би да не си си получил сърцето? Студеното ли е все още в гърдите ти?