Вилхелм Хауф - Приказки

— Да влезе полицейският надзорник! — заповядал халифът.

За общо учудване той се появил на мига, доведен като с вълшебна пръчица. Халифът го попитал дали си спомня за тази история и той потвърдил случая.

— Разпита ли младежа, който е извършил кражбата? — попитал Харун.

— Не, той така се бе заинатил, че не искаше да признае пред никого другиго освен лично пред вас — отвърнал съдията.

— Но аз не си спомнял да съм го виждал — рекъл халифът.

— Но не ви и трябваше! Инак аз трябва всеки ден да ви водя върволица от подобни маскари, които желаят да говорят с вас.

— Знаеш, че ушите ми са отворени за всекиго — отговорил Харун, — но вероятно доказателствата за кражбата са били толкова очевидни, че не е било нужно да водиш младия човек при мен. Сигурно си имал свидетели, че парите, които са били откраднати, са ти принадлежали, Калум?

— Свидетели? — попитал той пребледнял. — Не, нямах свидетели и вие, господарю на правоверните, знаете, че жълтиците си приличат до една. Откъде мога да взема свидетели, че от касата ми липсват сто пари?

— А по какво разбра, че тези пари са твои? — попитал халифът.

— По кесията, в която бяха — отвърнал Калум.

— Тук ли е кесията? — продължил да разпитва той.

— Тук е — рекъл търговецът, извадил кесията и я подал на великия везир, за да я предаде на халифа.

Ала великият везир извикал с престорено учудване:

— Кълна се в брадата на Пророка! Куче, казваш, че била твоя?! Моя е и аз я дадох пълна със сто жълтици на един чудесен момък, задето ме избави от голяма опасност.

— Можеш ли да се закълнеш в това? — попитал халифът.

— Това е вярно толкова, колкото и че ми се ще един ден да отида в рая — отговорил везирът. — Сигурен съм, защото дъщеря ми сама изработи кесията.

— Ай, ай! — възкликнал Харун. — Значи грешно са те осведомили, а, полицейски надзорнико? Защо си повярвал, че тази кесия е на търговеца?

— Той се закле — отвърнал изплашено полицейският надзорник.

— Значи си дал лъжлива клетва? — нападнал халифът търговеца, който стоял пребледнял и разтреперан пред него.

— Аллах, Аллах! — викнал онзи. — Нищо не искам да кажа против великия везир, на него може да се вярва, но, ах! Кесията си е моя и недостойният Саид ми я открадна. Бих му наброил хиляда томана, ако беше тук сега!

— Какво си направил с този Саид? — попитал халифът съдията. — Казвай къде да наредя да го издирват, за да дойде тук и да даде показания пред мен!

— Пратих го на един пуст остров — отвърнал полицейският надзирател.

— О, Саид! Синът ми, синът ми! — извикал нещастният баща и заридал.

— Значи е признал за престъплението? — попитал Харун.

Полицейският надзорник пребледнял. Въртял очи наляво и надясно и накрая рекъл:

— Доколкото мога правилно да си спомня — да.

— Значи не знаеш със сигурност? — продължил със заплашителен глас халифът. — Тогава нека попитаме самия него. Излез, Саид, а ти, Калум-Бек, наброй пред всички хиляда жълтици, защото той е пред теб!

Щом Саид се показал, на Калум и на полицейския надзирател им се сторило, че виждат пред себе си призрак, паднали на колене и почнали да викат:

— Милост! Милост!

Беназар, едва не припаднал от щастие, се втурнал в обятията на загубения си син.

Тогава обаче халифът попитал с желязна строгост:

— Полицейски надзирателю, ето го Саид. Той призна ли си вината?

— Не, не! — разридал се полицейският надзирател. — Чух само свидетелствата на Калум, защото е личен човек.

— Затова ли те назначих за съдия, за да изслушваш само знатните? — викнал Харун ал Рашид в изблик на благороден гняв. — Наказвам те с десет години изгнаничество на самотен остров сред морето. Там ще можеш да си помислиш какво е справедливост, а ти, о, ти, жалко човече, който събуждаш мъртвите към живот, не за да ги спасиш, а за да ги превърнеш в свои роби, ти ще заплатиш, както вече казах, хиляда томана, защото обеща да ги дадеш, ако дойде Саид да свидетелствува за теб.

Калум се зарадвал, че с това ще се отърве от кашата, която забъркал, и тъкмо се канел да благодари на милостивия халиф, когато го чул да добавя:

— За лъжливата клетва за стоте жълтици ще получиш сто камшика по петите. Освен това Саид ще избере дали иска да ти вземе павилиона и теб за хамалин или ще се задоволи, като му изплатиш по десет жълтици за всеки ден от времето, когато е бил на служба при теб.

— Пуснете този жалък човек да си върви, халифе! — възкликнал младежът. — Нищо не искам от него!

— Не! — отвърнал Харун. — Искам да бъдеш обезщетен. Вместо теб избирам десет жълтици на ден, а ти ще пресметнеш колко дни си бил в лапите му. А сега отведете тези жалки хора.