Вилхелм Хауф - Приказки

Като чул това Калум-Бек, се заклел и викнал:

— Ограбил ме е и с парите ми се е облякъл. О, аз разореният!

После изтичал при полицейския надзирател и тъй като той знаел, че е роднина на Месур, главния придворен, не му било трудно да изпрати няколко стражари, които да заловят Саид.

А Саид седял пред един керван и разговарял съвсем спокойно с един търговец за пътуването си към Балсора, бащиния си град, когато ненадейно няколко мъже се нахвърлили отгоре му и въпреки съпротивата му завързали ръцете му на гърба. Той ги попитал кое им дава право да се държат така грубо и те отвърнали, че го правели в името на полицията и на неговия законен господар Калум-Бек. В същото време се появил дребният, грозен мъж, започнал да му се присмива и да го подиграва, а после бръкнал в джоба на Саид и с триумфален вик, за почуда на околните, извадил оттам една голяма кесия с жълтици.

— Погледнете! Всичко това той е крадял малко по малко от мен! Какъв лош човек! — викал той и хората гледали с погнуса заловения.

— Какво?! Толкова млад и красив, а да е толкова лош! Към съда! Водете го към съда, да го наложат хубавичко с тояги! — викали те.

Така Саид бил отведен, последван от огромно шествие от хора от всички съсловия, които крещели:

— Вижте, това е хубавият търговски калфа от базара! Ограбил е господаря си и е избягал! Двеста жълтици му е взел!

Полицейският надзорник го посрещнал с мрачна физиономия. Саид понечил да се изкаже, но служителят на реда му наредил да мълчи и изслушал само дребния търговец. Надзорникът показал кесията и го попитал дали от него е откраднато златото. Калум-Бек потвърдил под клетва. Тази клетва му помогнала за жълтиците, но не и за да задържи красивия търговски калфа, който му бил ценен колкото хиляда жълтици, защото съдията рекъл:

— Според закона, който моят всемогъщ господар — халифът, затегна само преди няколко дни, всяка кражба, която надхвърля сто жълтици и се извършва на базара, се наказва с вечно заточение на пуст остров. Този крадец идва точно навреме, защото закръгля бройката от подобни негодници на двайсет. Утре ще ги натоварим на една ладия и ще ги закараме навътре в морето.

Саид изпаднал в отчаяние, заклел надзорника да го изслуша, да му позволи да каже само една дума на халифа, но той бил безпощаден. Калум-Бек, който съжалявал за дадената клетва, също се застъпил за Саид, но съдията отсякъл:

— Нали си получи жълтиците и можеш да си спокоен. Върви си вкъщи и си налягай парцалите, защото инак за всяко възражение ще те наказвам с по десет жълтици.

Калум млъкнал съкрушен, съдията махнал с ръка и нещастният Саид бил изведен.

Отвели го в един мрачен и влажен затвор. Там деветнайсет окаяни човешки същества се търкаляли върху слама и срещнали другаря си по съдба с груби смехове и проклятия, отправени към съдията и халифа. Колкото и ужасна да изглеждала предстоящата му съдба, колкото и мъчителна да била мисълта да бъде заточен на пуст остров, Саид се утешавал донякъде с това, че на другия ден ще напусне ужасния затвор.

Но се заблуждавал сериозно, като си мислел, че на кораба състоянието му ще се подобри. Двайсетте затворници били хвърлени в най-долното помещение, където човек не можел дори да се изправи и те веднага започнали да се бутат и удрят за по-добрите места.

Котвите били вдигнати и Саид се разплакал горчиво, като видял, че корабът, който след няколко дни трябвало да го отведе до бащиния му град, потеглил. Само веднъж на ден раздавали на затворниците по малко хляб и плодове и глътка сладка вода и в трюма било толкова тъмно, че всеки път, когато трябвало да се хранят, се налагало да се носят свещи. Почти на всеки втори или трети ден намирали по някой мъртъв — толкова нездравословен бил въздухът, който дишали в джендема на кораба, а Саид успял да оцелее единствено благодарение на младостта и крепкото си здраве.

Били изминали четиринайсет дни, откак пътували по вода, когато един ден чули вълните да бучат по-силно и на кораба настанало силно движение и трополене.

Саид се досетил, че може да се задава буря и му станало дори приятно, защото се надявал най-после да умре.

Корабът се замятал още по-силно и накрая заседнал с ужасен трясък. Писъци и ревове се разнесли откъм палубата и се смесвали с рева на бурята. Най-сетне всичко утихнало, но в същото време един от затворниците открил, че в кораба нахлува вода. Захлопали по капака на тавана, но никой не им отвърнал. Когато водата шурнала още по-силно, те натиснали с общи усилия капака и го избили. Изкачили се по стълбата, но горе нямало вече жива душа. Целият екипаж се бил спасил с лодки. Сега повечето затворници изпаднали в паника, защото бурята се разразила още по-силно, корабът почнал да скърца и да се накланя. Затворниците постояли още няколко часа на палубата и се нахранили за последен път от запасите, които намерили. Ала по едно време бурята отново се засилила, корабът бил изтласкан от скалата, на която бил заседнал, и се разцепил на две.