Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

— В тази провинция — казваха му те — генералът оскърби губернатора. Вече не си говорят.

Дохождаше друг от друга провинция:

— Господарю, губернаторът възненавидя генерала.

После от другаде идеше трети:

— Господарю, хората там молят да станете арбитър в решаването на труден спор. Генералът и губернаторът се съдят.

И баща ми първо изслуша причините за разприте. А тези причини всеки път бяха очевидни. Всеки, който би понесъл подобни оскърбления, би решил да си отмъсти за тях. Ставаше дума все за срамни предателства и непримирими спорове. И за похищения и обиди. И всеки път, съвсем очевидно, трябваше да има един, който има право, и друг, който греши. Но това многоглаголствуване уморяваше баща ми.

— Имам по-важни дела — рече ми той — от това да разследвам глупавите им караници. Те се роят от единия до другия край на територията, всеки път различни и все пак си приличат. По силата на какво чудо всеки път съм избирал губернатори и генерали, които не могат да се понасят?

Когато животните в един обор измират едно след друго, не се заемай в тях да търсиш причината за злото. Заеми се с обора и го изгори.

И тогава той извика пратеник:

— Очевидно зле съм разграничил техните пълномощия. Те не знаят кой от двамата има предимство пред другия на угощенията. И се дебнат злобно. И се движат и двамата редом до момента на сядането. Тогава по-наглият изпреварва, за да заеме мястото, или по-хитрият. Другият го намразва. И се заклева следващия път да не е толкова глупав и да ускори крачка, за да седне пръв. И ето че после, естествено, те си задигат жените, грабят стадата си или се ругаят. И това са само празни приказки, но те страдат от тях, понеже им вярват. Но аз не искам да слушам врявата, която вдигат.

Ти искаш да се обичат? Не им хвърляй зърното на властта, за да го делят. Но нека единият да служи на другия. А другият да служи на империята. Тогава ще се обичат за това, че се поддържат един друг и градят заедно.

И тъй, той ги наказа жестоко за празната врява на разприте им: „Империята, говореше им той, няма полза от вашите скандали. Един генерал, съвсем очевидно, трябва да се подчинява на губернатора. Ще накажа последния за това, че се е показал неспособен да командва. И другия — че се е оказал неспособен да се подчинява. И ви съветвам да замълчите.“

И от единия до другия край на територията хората се помириха. Откраднатите камили бяха върнати. Неверните съпруги бяха прибрани обратно или изпъдени. Обидите бяха изкупени. И оня, който се подчиняваше, се чувствуваше поласкан от похвалите на началника си. В душата му се отприщваха потоци от радост. А командуващият беше щастлив да покаже силата си, като окаже чест на подчинения си. И му правеше път в дните на угощения, за да седне пръв.

— Причината не беше в това, че бяха глупави — казваше баща ми. — А във факта, че думите в езика не пренасят нищо, което да е достойно за внимание. Научи се да слушаш не вятъра на думите, нито доводите, които им дават възможност да грешат. Научи се да гледаш по-надалече. Защото омразата им въобще не беше абсурдна. Ако никой камък не е на мястото си, не съществува храм. Ако пък всеки камък тежи на мястото си и служи на храма, съществено е само мълчанието, породено от тях, и избликналата в него молитва. Да си чувал някой някога да говори за камъни?

Ето защо не обръщах внимание на проблемите на моите генерали, дошли с молба да подиря в делата на хората причините за раздорите им, за да въдворя ред, въздавайки справедливост. Но в мълчанието на моята обич прекосявах лагера и ги гледах как се мразят. После се оттеглях, за да отправя молитва към Бога.

„Господи, ето че се разединяват, понеже не са вече строители на империята. Погрешно е да мислим, че престават да градят, защото са разединени. Просветли ме каква кула да ги накарам да иззидат, която би им позволила да се заменят за нея в разнородните си стремежи. Която ще ги призове в цялото им величие и ще удовлетвори всеки един, подбуждайки го да вложи всичко от себе си. Наметалото ми е много късо и аз съм лош пастир, неспособен да ги приеме под крилото си. И те се мразят, понеже зъзнат от студ. А омразата винаги е неудовлетвореност. Всяка омраза има дълбок скрит смисъл, който взема връх над нея. Различните треви се мразят и се задушават една друга, но не и единното дърво, където всяка клонка израства от благоденствието на другите. Дай ми къс от твоята мантия да побера под нея моите воини и моите орачи, моите учени, моите съпрузи и съпруги, и даже плачещите деца…“