Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Но аз търсех да събера готовия мед от кошер на кошер, а не да проникна в тази необятност, която отначало не ще ти даде нищо и ще изисква от теб стъпки и стъпки, и стъпки, понеже е необходимо дълго време, мълчаливо да придружаваш господаря на имението, ако искаш да го направиш своя родина.

Аз, който познавах единствения истински геометър, моя приятел, който можеше да ме учи ден и нощ и към когото отнасях своите спорове, за да ги проумея — не разрешени, а приети от него, — и вече други, защото поради това, че той самият беше такъв, а не някой друг, не чуваше като мен тази нота, не виждаше като теб това слънце, не вкусваше като теб това ястие, а от материалите, които му бяха подвластни, създаваше този плод с такъв вкус, а не с друг — който просто беше нито измерим, нито съизмерим, а сила, устремена към това качество, а не някое друго, в такава посока, а не в някоя друга, — аз, който съм познал в него пространството и отивах при него, както хората дирят морския вятър или самотата, какво бих получил, ако се бях обърнал не към човека, а към запасите, към плодовете, а не към дървото, и бях поискал да задоволя духа и сърцето си с няколко правила по геометрия?

Господи, ти ми даваш жената, която правя част от моя дом, за да я обработвам, да вървя до нея и да я открия.

„Господи, казвах си, единствено за този, който разрохква пръстта, посажда маслиновото дръвче и засява ечемика, удря часът на преображенията, на които той не би могъл да се радва, ако купуваше хляба си от търговеца. Удря часът на празника по случай жътвата. Удря часът на празника по случай прибирането на зърното в хамбара и той бавно побутва с рамо скриптящата порта към запаса от слънце. Тъй като, щом дойде часът, владее силата да разпалва като пожар големите ти лехи от черна пръст, хълма от семена, току-що затворен в хранилището, над който още трепти ореола на прашеца от трици, понеже още не се е слегнал напълно.

Ах, Господи, казвах си, аз съм объркал пътя. Бързал съм сред жените, както бързаме, когато пътуваме без цел.

Измъчвал съм се сред тях, както се измъчваме в пустиня без хоризонт в търсене на оазиса, който въобще не е оазис в любовта, а отвъд.

Търсил съм някакво съкровище, което би могло да е скрито там като предмет, който трябва да се открие измежду други предмети. Свеждал съм се като гребец над пресеченото им дишане. И не отивах никъде. Претеглял съм с поглед съвършенството им, опознал съм изяществото на китките и глезените, и извивката на лакътя, откъдето човек би искал да пие. Изстрадал съм мъчителното безпокойство, което имаше посока. Изпитвал съм жажда, която имаше лек. Ала обърквайки пътя, съм гледал твоята истина в лицето, без да я разбирам.

Приличах на оня луд, който изниква нощем сред руините, въоръжен с длето, кирка и лопата. И срива стените. И преобръща камъните, и оглежда тежките плочи. Разпалва се, обхванат от мрачно усърдие, понеже тъне в заблуда, Господи, търсейки едно съкровище, което да е вече готов запас, положен от вековете и дълбоко скътан в тази килийка на восъчна пита като бисер в черупката си — младост за стареца, залог за богатство у скъперника, залог за любов у влюбения, залог за гордост у горделивия и за слава — у прославения, и все пак пепел и суета, тъй като не съществува плод, който да не е от дърво, не съществува радост, която да не е съградена. Безполезно е да дириш сред камъните един камък, по-вълнуващ от другия камък. От своята разпаленост в недрата на руините той не ще извлече нито славата, нито богатството, нито любовта.

И тъй подобен на оня луд, който върви в нощта, разкопавайки безплодната земя, аз не съм открил в сладострастието нищо, което да е било различно от удоволствието на скъперника и изумително безполезно. Нищо не съм намерил в него, освен самия себе си. И нямам какво да правя със себе си, Господи, и ехото на собственото ми удоволствие ме уморява.

Искам да съградя церемониала на любовта, за да може празникът да ме отвежда някъде. Защото нищо от това, което диря и за което съм жаден, и за което са жадни хората, не е от етажа на материалите, с които те разполагат. И оня там се лута да търси измежду камъните онова, което въобще не е от тяхното естество, а всъщност би могъл да ги използва, за да построи с тях своето светилище, понеже радостта му не се извлича от един камък измежду други камъни, а от един церемониал на камъните, щом катедралата бъде построена. По същия начин аз правя от една жена разхвърляна купчина, когато не чета отвъд нея.

Господи, гола е тази съпруга и като я гледам в съня й, ще ми е приятно да е хубава, с изящни китки и глезени и с прохладни гърди, и защо да не взема от нея своята награда?“