Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Но империята ти се струва съвършена, ако в центъра на града някой, който ще седне с кръстосани крака, умре там от глад и жажда. Защото никакво предпочитание няма да го привлича нито надясно, нито наляво, нито напред, нито назад. И той изобщо няма да получава заповеди, както няма и да ги издава. И у него не ще има порив нито към диаманта, който не може да се притежава, нито към камъчето на гърдите, нито към червената дреха. И при търговеца на цветни платове ще видиш как той се прозява часове наред в очакване да наситя с моите значения посоката на неговите желания.

Ала поради това, че съм забранил червеното, ето че той поглежда изпод вежди към виолетовото… или, понеже е непокорен и свободен, и враждебно настроен към почестите, и се поставя над условностите, и се подиграва на смисъла на цветовете, които съм определил според неограничената си власт, ти виждаш как той изпразва всички рафтове на дюкяна и тършува в запасите, за да открие цвета, който е коренно противоположен на червения, като яркозеления, и се показва придирчив, докато не е намерил съвършенството на съвършенствата. След което го виждаш, безкрайно горд със своето яркозелено, да се перчи из града с него от презрение към моята йерархия на цветовете.

Но става така, че аз съм го въодушевявал през целия ден. В противен случай, облечен в червено, той би се прозявал в някой музей, понеже вали. „Аз, казваше баща ми, създавам един празник. Но всъщност създавам не празник, а една връзка. Чувам язвителния присмех на непокорните, които веднага създават напук друг празник. И връзката, която те потвърждават и увековечават, е същата. Тъй че аз ги задържам за малко в затвора, за да им доставя удоволствие, защото те държат на сериозността на своя церемониал. Както и аз.“

И тъй, съмна се. И аз бях там като моряка, скръстил ръце, който вдишва морето. Това море, което той трябва да пори, а не някое друго. Бях там като скулптор пред глина. Тази глина, на която той трябва да придаде форма, а не някоя друга. Бях там, такъв, какъвто съм, на хълма, и отправих към Бог следната молитва:

„Господи, разсъмва се над моята империя. Тя ми е предоставена тази сутрин, като арфа, готова да засвири. Господи, ражда се за светлината този отрязък от градове, палмови горички, орни земи и портокалови плантации. И ето го, откъм дясната ми страна, морския залив за кораби. И ето я, откъм лявата ми страна, синята планина, със склонове, благословени с вълнодайни овце, която впива ноктите на последните си канари в пустинята. А отвъд — аления пясък, където цъфтеше единствено слънцето.

Моята империя е с такова лице, а не с друго. И несъмнено, в моя власт е да отклоня мъничко извивката на тази река, за да напоя с нея пясъка, но не в момента. В моя власт е да основа тук нов град, но не в момента. В моя власт е да освободя, само като издухам семето й, една победоносна гора от кедри, но е в момента. Защото аз наследявам в момента едно отлетяло минало, което е такова, а не друго. Тази арфа, готова да запее.

От какво бих могъл да се оплаквам, Господи, аз, който претеглям в патриархалната си мъдрост тази империя, където всичко си е на мястото, както са на място разноцветни плодове в кошницата. Защо бих изпитвал гняв, огорчение, омраза или жажда за мъст? Такава е канавата за моя труд. Такава е нивата за моята оран. Такава е арфата за моята песен.

Когато господарят на имението върви през земите си на разсъмване, ти виждаш как, щом намери камъни или тръни, той събира камъните и изтръгва тръните. Не се гневи нито на камъка, нито на тръна. Той разхубавява своята земя и не изпитва нищо, освен любов.

Когато тази жена отваря къщата си на разсъмване, ти виждаш как мете праха. Тя въобще не се гневи на праха. Тя разхубавява своята къща и не изпитва нищо освен любов.

Нима бих могъл да се оплаквам от това, че някоя планина закриля тази граница, а не другата? Тя спира — със спокойствието на длан — племената, които нахлуват от пустинята. Това е добре. Аз ще построя моите цитадели по-надалеч, там, където империята е оголена.

И защо бих се оплаквал от хората? Аз ги приемам в това утро такива, каквито са. Безспорно сред тях има такива, които подготвят престъпление, които обмислят предателство, които излъскват лъжата си, но има и други, които се впускат в работа или в милосърдие, или в справедливост. И за да разхубавя моята орна земя, аз също, разбира се, ще изхвърля камъните или тръните, но без да намразя нито камъните, нито тръните, като не изпитвам нищо освен любов.