Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Тя светна като малък фенер, а устата ѝ се разтегна в нетърпелива усмивка при мисълта, че ще стори нещо за него.

— Разбира се, Родж… господин Уейкфийлд! Каквото кажете!

Роджър леко се засрами от себе си, но си каза, че в крайна сметка го прави и за нейно добро. Ако тя не си тръгнеше сега, той щеше да изгуби контрол и да извърши деяние, за което и двамата щяха да съжаляват.

— О, благодаря ти, Фиона. Не е нищо особено; бях поръчал малко… малко — мислеше трескаво, опитваше да си спомни името на някой от търговците в селото — малко тютюн на господин Бюкан на Главната улица. Дали би отишла да го вземеш? Една хубава лула ще ми дойде отлично след прекрасната закуска.

Фиона вече развързваше престилката си — накъдрена и поръбена с дантела, както Роджър мрачно забеляза. Той склопи клепачи за миг от облекчение, когато вратата се затвори след нея, и вече не го беше грижа дори за факта, че всъщност не пуши. Въздъхна и поднови разговора си с гостите.

— Попитахте ме дали искам да продължите проучването на останалите имена от списъка — каза почти веднага Клеър. Роджър остана със странното впечатление, че тя споделя облекчението му от отпращането на Фиона. — Да, искам… ако няма да ви създаде твърде много грижи?

— Не, не! Изобщо — отвърна той само с капка неискреност. — Ще го направя с удоволствие.

Ръката му увисна колебливо над количката със закуските, после се спусна да грабне кристалната гарафа с дванайсетгодишно уиски „Мюир Бриъм”. Реши, че му се полага малко след схватката с Фиона.

— Ще пийнете ли от това? — попита любезно гостенките си. Забеляза отвращението на лицето на Бриана и бързо добави: — Или може би малко чай?

— Чай — отвърна тя с облекчение.

— Не знаеш какво изпускаш — каза Клеър, докато вдъхваше с наслада аромата на уискито.

— О, напротив — каза Бриана. — Точно затова го изпускам. — Сви рамене и вдигна вежда към Роджър.

— В Масачузетс трябва да си навършил двайсет и една, за да пиеш алкохол — обясни му Клеър. — На Бри ѝ остават още осем месеца, затова не е свикнала да пие уиски.

— Държиш се, сякаш е престъпление да не харесваш уиски — възрази Бриана, като се усмихваше на Роджър над чашата си.

Той вдигна вежди в отговор и каза строго:

— Скъпа ми жено, това е Шотландия. Разбира се, че е престъпление!

— О, тъй лии? — отвърна сладко Бриана в съвършена имитация на неговия леко завалян шотландски акцент. — Е, да се надяваме, че не е углавно престъпление като убийството, нали?

Хванат неподготвен, той преглътна смеха си заедно с уискито и се задави. Закашля се, заудря се по гърдите и се озърна към Клеър за морална подкрепа. На устните ѝ беше застинала насилена усмивка, но лицето ѝ беше пребледняло. Тя примигна, усмивката отново стана искрена, а моментът отмина.

Роджър бе изненадан колко лесно тече разговорът с тях — както за дреболии, така и за проекта на Клеър. Бриана явно се интересуваше от работата на баща си и знаеше доста повече от майка си за якобитите.

— Цяло чудо е, че изобщо са стигнали до Калоден — каза тя. — Знаете ли, че планинците са спечелили битката при Престънпанс с едва две хиляди души? Срещу осемхилядна английска армия? Невероятно!

— Е, при Фолкърк се е случило нещо подобно — откликна Роджър. — Превъзхождали са ги и числено, и по въоръжение, движили са се пеша… невероятно е, че са успели… но са го направили!

— Аха — обади се Клеър и отпи голяма глътка от уискито. — Направили са го!

— Мислех си — рече Роджър на Бриана с надеждата, че звучи небрежно: — Може би ще искате да дойдете с мен тук-там на местата на битките и други такива? Интересни са и съм сигурен, че ще сте ми от голяма полза в проучването.

Бриана се засмя и приглади назад косата си, която опитваше да се натопи в чая ѝ.

— Не знам за ползата, но ще дойда с удоволствие.

— Страхотно! — Изненадан и въодушевен от съгласието ѝ, той едва не изпусна гарафата. Клеър я подхвана сръчно и напълни внимателно чашата му.

— Това е най-малкото, което мога да сторя, след като разлях уискито предния път — отвърна тя с усмивка на благодарностите му.

Като я гледаше сега, овладяна и отпусната, Роджър се усъмни в по-ранните си подозрения. Може би все пак беше съвпадение? Това красиво, спокойно лице не изразяваше нищо.

Половин час по-късно, след като закуската беше опустошена, а гарафата — почти изпразнена, тримата седяха доволни и отпуснати. Бриана помръдна веднъж-дваж, погледна Роджър и накрая попита дали може да използва „банята”.